Камъните на елфите

— Женен ли си за онова момиче? — попита. — Или сте сгодени?

— Не. Как та хрумна? — Смайването му беше толкова искрено, че разсея всяко съмнение у нея.

— Просто питам… — Тя тръсна глава и продължи със същия насмешлив тон. — Да не би да очакваш, че ще си получиш коня?

— Честно казано, разчитам на това — предпазливо отвърна Уил.

— На Цефело и през ум не му е минавало да ти го върне. Ще те остави, докато има полза от теб, после ще те пусне да си вървиш по пътя, ако обещаеш да не му създаваш неприятности…

— Пак ще те попитам — погледна я в очите Уил, — защо ми казваш всичко това?

— Защото мога да ти помогна.

— Само защото съм ти симпатичен?

— Не само за това. Ти също можеш да ми помогнеш.

— Как по-точно? — изгледа я Уил.

Седнала до него на тревата, Еретрия кръстоса крака и се залюля напред-назад като малко момиченце, което се забавлява от сърце.

— Знам, че премълчаваш много неща за себе си, Уил Омсфорд. Не си тръгнал току-така да биеш път през полята на Калахорн със сестричката си… Елфите са ти поверили това момиче и ти си нещо като нейна охрана. — Тъмната мургава ръка се вдигна предупредително. — Не се опитвай да отричаш, Лечителю, и не си хаби лъжите на вятъра — не забравяй, че си имаш работа с дъщерята на най-изкусния лъжец…

Тя се усмихна и леко докосна ръката му:

— Наистина ми харесваш, Уил, не те лъжа. И ще направя всичко възможно да си върнеш коня. Знам колко е важно това за теб. Сам няма да се справиш, но аз ще ти помогна.

— Но защо, защо си търсиш белята? — попита Уил като на себе си.

— Защото ще искам от теб нещо в замяна и то е… да ме вземеш с вас!

— Какво?

— Да дойда с вас — упорито повтори тя.

— Изключено.

— Тогава забрави за коня.

— Нищо не разбирам — объркано поклати глава Уил. Нали сама току-що ми каза, че положението ти не само не е за оплакване, но дори е доста привилегировано.

— Беше — рязко го прекъсна тя. — Сега Цефело е решил, че е дошло време да ме омъжи и ми търси подходящ съпруг. Което ще рече, че повторно ще бъда продадена и този път нещата ще стоят по-различно…

— Защо просто не избягаш? Ти си смело момиче и ще се справиш.

— Виждаш ли? Няма да ви бъда в тежест, дори напротив. Няма да съжалявате, че сте ме взели! Ще ви помогна да се измъкнете от преследвачите, които Цефело всякак ще прати след вас, и не само от тях! Тя помълча и добави:

— А колкото до това, да избягам сама, не си мисли, че не ми е минавало през ум. Ако опре ножът до кокал, така и ще стане. Но я ми кажи, къде ще отида? Аз съм циганка, южняко, кой ще ме приеме с отворени обятия? Хората не ни обичат много и се пазят от нас. Навсякъде ще се чувствам чужда. А ти си нещо друго, Лечителю — където и да отидеш, ще бъдеш ценен, уважаван. Само ме остави да ти помагам, друго не искам… Няма да ям хляба ти даром.

— Еретрия — меко я прекъсна южнякът. — И дума не може да става за това, забрави го. Не мога да поема отговорност за друг освен за Амбърли.

Лицето й потъмня.

— Рече и отсече, Не бързай толкова, Лечителю.

— Не мога да те взема — отвърна Уил, докато отчаяно се питаше каква част от истината би могъл да й разкрие. — Просто не бива. Нямам право да излагам живота ти на опасност. Цефело няма да бъде единственият ни преследвач, а останалите са много по-страшни от него, повярвай ми.