Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Поразен, Уил на свой ред взе ръката й в своята, опита се да се усмихне окуражително и обеща:
— Ще внимавам. Пък, кой знае, камъните може и да не ни потрябват отново… Спогледаха се. И двамата не го вярваха.
Посред нощ се разнесе изгладнелият вой на демоните-вълци. Уил и Амбърли скочиха, сепнати в съня си, с разширени от ужас очи. Зловещият вой заглъхна за миг и отново се надигна — остър и пронизващ. Южнякът и момичето грабнаха наметките си, нахлузиха ботушите, оседлаха Артак и се понесоха в нощта.
Дълго препускаха през ливадите, като се придържаха все край гората, а ярката луна озаряваше пътя им. Хладният нощен вятър донасяше до тях воя на демоните някъде откъм Мърмидон.
Артак, нахранен и отпочинал, преодоляваше разстоянията без усилие. Равномерният му бяг доста ги отдалечи от преследвачите. И все пак Уил не се съмняваше, че демоните-вълци ще ги настигнат и се ядосваше на себе си. Трябваше да очаква, че ще стане точно така. Камъните на елфите ги бяха издали при Тресавището и демоните ги бяха последвали незабавно.
А все още бяха твърде далеч от долината Рен, въпреки че яздеха повече от час. За ужас на Уил воят вече не идваше само откъм гърба им — друг, смразяващ кръвта вой му отговори от север, откъм подножието на Драконовите зъби. Вълците ги бяха обкръжили. Може би само на запад пътят им все още бе отворен? Или и там, както при Сребърната река, ги чакаше капан? Дали пък демоните не ги дебнеха в долината на Рен, за да ги довършат? Но нямаха друг избор, освен да рискуват Воят на преследвачите им ставаше оглушителен. Демоните, примамени от близостта на плячката, се носеха с удвоени сили. Уил пришпори Артак. Жребецът препускаше с отметната назад глава, облян в пот. Но онези от север също ги бяха надушили и предвкусваха кървавата схватка. Междувременно ездачите бяха навлезли в дивата пустош Стрелехайм, което означаваше, че долината на Рен не е далеч. Уил разчиташе единствено на това.
Течеше третият час от преследването и воят се разнасяше толкова наблизо, че Уил имаше чувството, че настръхналите туловища всеки миг ще изскочат Зад гърба им. Дрехите на ездачите бяха залепнали от пот, а очите им смъдяха от облаците пепел, които силният вятър запращаше в лицата им. Изведнъж забелязаха в далечината скалистите възвишения, които обграждаха долината на Рен, и свърнаха към тях, без да се бавят нито за миг. Конят летеше, устремен напред, напрегнат до крайност, а от разширените му ноздри капеше пяна. Южнякът и момичето се бяха вкопчили в него така отчаяно, сякаш тримата представляваха едно цяло.
Черният жребец прелетя като вятър през пролуката между скалите и Уил се озърна неспокойно — очакваше засада. Но противно на страховете му, никой не ги дебнеше в долината Рен. Това му вдъхна известна надежда. Може би все пак щяха да успеят да се измъкнат… А стигнеха ли веднъж горите на елфите…
Тогава какво? Уил трепна като попарен. Какво очакваше всъщност? Че някой ще им се притече на помощ? Та нали никой освен Аланон не знаеше за пристигането им, а той сякаш беше потънал вдън земя. Двамата не можеха да разчитат, че веднъж преминали границата на елфското кралство, ще намерят закрила. Демоните отдавна бяха проникнали в Арбърлън, самото сърце на кралството, и се опитваха да го унищожат. Те нямаше да се спрат пред нищо и Уил внезапно осъзна заблудата си. Тук дори бяха още по-уязвими, защото гората щеше да им попречи да се спасят с бягство, както досега. Сами се бяха напъхали в капана! Какъв глупак се беше оказал само, какъв глупак! Идеше му да извика от яд и безсилие. Пътищата им за бягство бяха отрязани и грешката беше единствено негова. На всяка цена трябваше да се измъкнат оттук. Мисълта му трескаво работеше. Камъните на елфите. В тях беше единственият изход.
В следващия миг чу писъка на Амбърли и рязко се извърна. С разширени от ужас очи момичето сочеше някъде нагоре.
Уил видя чудовищната птица, която се приближаваше към тях като тъмен облак. Птицата разбра, че са я забелязали и от гърлото и се надигна пронизителен крясък. Само по чудо можеха да избягнат грамадния клюн и острите, закривени нокти. Уил пришпори Артак, но бедното животно беше вече на края на силите си и едва се държеше на краката си. Ако успееха да стигнат гората, бяха спасени. Такава грамадна птица не би могла да се провре през гъсто преплетените клони. Но щяха ли да успеят?