Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Превърнала се в прах.
Участ, сполетяла всичко в Селото.
Рогозките. Стълбовете на жилищата. Навесите. Покъщнината, дребните вещи.
И хората. Неговите фамори.
Те лежаха безжизнени навсякъде. Някои свити като след удари в корема, други с разперени крайници. Между труповете са валяха мъртви и гущеропилците, с щръкнали нагоре крачка и сгърчени голи опашки.
Никаква кръв. Никакви рани. Освен сивкавата пудра на пепелта, малцина имаха следи от по-дълбоко овъгляне. Кръгли петна като от сажди покриваха обезкосменото тяло на едноръкия Таго, а чуканчето на липсващия крайник стърчеше и сочеше нагоре…
Вой на вълк, изтръгнал се от човешко гърло, отекна под тройното пълнолуние, но не смути звездното небе, полято с призрачното мляко на светлината.
Шаманът стоеше в средата на правилен черен кръг в самия край на селото и сочеше Радослав. Ръката на магьосника трепереше от страх и гняв, устата му сипеше порой проклятия, сред които младият мъж разбираше само думата „атълан“.
Най-голямата диря от незнайната смърт имаше диаметър на малък паркинг и бе като черен печат от невъобразим студен пламък. От всичко единствено кръгът най-безспорно приличаше на следа от обгорено. Вписващото се в очертанията му бе изчезнало — част от Оградата и Покрива, къщи, навярно и тела — гола встъклена земя с няколко пръста въглен над нея. В непосредствена близост до зловещия периметър незнайна сила бе издухала дори прахта на почвата на три-четири метра навън.
Точно там Радослав откри изстиналите трупове на Мава и Пава.
В оголените си от меката им козинка ръце те стискаха копия с метални накрайници. Само те от всички умрели — убити! — фамори носеха оръжие.
Лицата на девойките бяха пощадени от изпепеляващото обезобразяване, защото и двечките носеха бронзови шлемове и нагръдници с грубовато изображение на дракон.
Вкочаняването вече частично отпускаше телата им. Когато Радослав се опита да повдигне едната, главицата ѝ се люшна в тежката каска като на парцалена кукла.
Младият мъж остана на колене пред тях, безсилен да ги оплаче. Сълзите се сипеха вътре в него, ала мъката отказваше да излезе през очите. Може би щеше все пак да ревне. Но пристигна шаманът, пристъпи вцепенен из Селото… и после изведнъж избухна в хули и обвинения.
За Дичо най-нереално бе не съвършено различната планета под коленете му, не трите чудовищни луни, кръстосали седефени лъчи край тройни сенки, не и кожата на змей, глухо вкоравена сякаш рицарска броня върху костите му, а тъкмо мъртвите момичета и това крещящо, пръскащо капчици слюнка старче.
Младият мъж мигаше към него, насилваше се да го разбере.
Вместо това отстраненият, хладнокръвен вътрешен глас сякаш бе поел контрол над тялото и без да говори на титуляра си, сканираше като робот черния кръг, яростно стъпкван от кльощавите крака на шамана.
Магьосникът се задави насред особено злобна тирада и Радослав се чу да говори:
— Не съм аз…
— Ти си! — изграчи фаморът. — Това е сторено от атълани сторено! Ти си атълан си! Ти си зло си! Махай се! Махай се!! Махай се!!!
Дичо понечи да възрази, но нещо в него се прекърши, счупи се сякаш ледена висулка в сърцето и той се оклюма.
Спомни си предчувствието. Сбогуването. Букетчето цветя в кошницата с храната за из път. Смеха на фаморките. Лукавите им закачливи очи, които сега не отразяваха нищо.
Може би шаманът е прав.
Знам си вината, истинската, не тази, за която гъргориш…
Атълан.
Какво е? Кои са те?
За Мава и Пава вече нямаше никакво значение.
Когато младият мъж захлипа, магьосникът млъкна.
Изсумтя и се обърна.
Скоро шаманът наду старателно почистен рог. Отново зашета. Пак засвири.
Радослав не му обръщаше внимание. Изтръпнал чак отвъд мозъка на костите си, той механично милваше мъртвите фаморки и неподвижно гледаше в една точка.
През това време Муро строеше клада от дървените части на Селото. Няколко по-дребни огъня осветяваха полето на усилията му. С пъхтене влачеше и подреждаше мъртвите върху сетните им постели. Оправяше дрехите им.
При опита на Дичо да му помогне, старецът изпадна в истерия и размаха кремъчна брадва като да гонеше звяр. Повече не обели и дума на младия мъж. Само нечленоразделни възклицания. Радослав се отказа и шаманът се успокои.
В основата на кладата той подреди черепите на предците. На отделен погребален огън, не по-малко грижливо стъкмен от предназначения за загиналото племе, той изгори всички животни. Умело разпалените пламъци насочиха стълб дим право в зенита, като пушекът се размаза от вятъра високо, сякаш под самите звезди, с което хвърли траурен воал връз лика на преполовилите небесния си път луни.