Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Обещавам. — И подир малко: — Ама тогава може ли да се возя покрай баба Гергини? Няма да завивам надолу. Само до купчината пясък — буф и спрях! Може лиии?
Валентина разпита съседите. Те казаха, увериха я, че момчето спазва обещанието си.
Как се обясняваше всичко това? В дъжд довтасваше на мегданчето с големия чадър и необуздано шляпаше по локвите с гумени ботушки. Валентина се ласкаеше от тези посрещания… но и се плашеше.
Да речем, че стават съвпадения. Сигурно по няколко пъти излиза вън от двора, независимо какво приказва баба Герга. Да, но… ами онази случка, когато Валентина я тръшна грип?
Имаше много висока температура. Привиждаше ѝ се, че спалнята се смалява от растящи по стените остри бурени, които задръстваха въздуха. Задушаваше се. Едва осъзна, че Иван се намъква при нея в леглото, шава под юргана. Заговори ѝ нещо — щял да прогони някакви чудовища, дето я мъчели. Тя се унесе, преди да събере сили да го изпъди, да не би и той да се зарази…
На сутринта не можеше да повярва, че е заспала болна.
— Разказах ти приказка за оздравяване — сви рамене Ванко. И тутакси добави делово: — Кога ще ме водиш на цирк? Добре, нека е кино. Може ли да си взема шоколадова бомбона от бюфтета? Ще си измия зъбките после!
► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:
Дълбоко навътре в гората шаманът настигна лъжезмея, който бе капнал, а на всичко отгоре, спънал се по невнимание, лежеше прострян на пътеката, тежко пъхтейки в мъховете. Излъчваше топлина, която с призрачна пара се вдигаше от тялото му.
Мълчаливо решиха да починат десет пъти по сто удара на сърцето.
На Радослав се стори, че в свъсеното небе, далеч отвъд, чу странно свистене.
Шаманът не бе сигурен. Допусна, че вятър шуми в клоните.
При все това не изтраяха да останат на място, а скочиха и продължиха напред през шубраците. Дичо склони да не тича повече чак след като обърка едно от разклоненията на пътеката. Шаманът го откри с викове, което им отне повече от час. Ехото лъжеше, а сетивата на Радослав сякаш глъхнеха от притеснението в сърцето му.
След залеза облачността се разкъса. Луните бяха изгрели. Ишчел — пълна, а предхождащата я Вад Нзе — леко нащърбена. Надничащата от хоризонта Шахар все още растеше. Тяхната светлина замести деня, но лъчите им не носеха топлина и температурата падаше.
Радослав и шаманът бяха съвсем близо до Селото.
Спряха и се ослушаха.
Тихо.
Само някъде там нощно животно пищеше на пресекулки и шумолеше. Попукваше образуващият се скреж. И нищо друго. По това време племето обикновено пееше. Поне тъпаните биха се чували ясно.
Дичо не издържа и се втурна напред.
Дишаше против всякакви спортни правила, с широко отворена уста ловеше мразовития въздух, очите сълзяха не само от клонките, които го шибаха през лицето. Тичаше без ритъм, скачаше през паднали дънери, едва различими дори в тройното „пълнолуние“, навеждаше се, без да намалява скоростта, и брулеше скреж и встъклени листа като вихър. На завоите се ловеше за дърветата, за да не изхвръкне от пътеката, назъбената от студа кора жулеше дланите му. Удари си ръката, но не усети болката. Шляпна в тясно поточе, изхруска рязко корицата лед, кални струйки опръскаха храсти и стволове. Подхлъзна се, инерцията го понесе в неравна права, но успя да не падне. Наложи си да спре и да си върне усета за ориентация. И пак се хвърли натам, където вече чувстваше нямото присъствие на Селото…
Онемяло.
Мъртво.
С хриптящ глух вик, полуридание, полузов, Радослав се блъсна в Оградата. Трескаво заопипва плета, отстъпи, засили се и прелетя над него. Уви, обувките му закачиха края на оградата и той с вопъл падна връз ледената земя, събаряйки като домино колове с ослепели фенери.
Съвзе се след може би пет-шест минути. Нямаше счупени кости, но се чувстваше натъртен и одраскан на поне дузина места.
Вдигна глава.
Чистата светлина на луните заливаше Покрива на Селото, разкъсан и срутен. Изглеждаше по-тъмен, отколкото би трябвало, и това беше второто нещо, което му направи впечатление. Сигурно ако се замислеше над него, веднага би го отметнал като оптическа измама. Но Радослав не успя да оформи никаква мисъл, преди да опипа края на рухналия скат.
По сплетените клони и пръчки усети тънък слой фина пепел. Пръстите му оставиха светли следи, а кожата се изцапа. Той тъпо изгледа дланите си и бързо навлезе навътре, към колибите.
Всичко наоколо бе покрито със същата пепел. И то такава, която сякаш изключваше пламък. Просто повърхността на всеки предмет, в слой от милиметър или два, бе станала на пепел. Не обгоряла.