Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Валентина изучаваше надрасканата на къс амбалажна хартия схема. Посочи нещо, което ѝ се видя някак необяснимо странно, въпреки че не разбираше от сложната астрологична материя:
— Това съчетание тук, какво означава?
Стори ѝ се, че комшийката се смути за момент.
— Амииии… Предполагам, че нещо съм объркала. Не е важно. Защо не го доведеш някой път?
— Нали го знаете, малко е опърничав…
— Момчетата са такива. Като юноша ще е по-управляем. Гледай сама да му подбираш приятелките! Влюбчив ще бъде… Да, Валентина, сещам се за един модел пола-панталон, ах, ето случайно и списанието е тук, погледни го, ако обичаш. Няма кройки, но е много интересно, нали?
Джери от далечната Дания предложи друго обяснение:
— Нормално е месечината да му влияе, обаче я ми кажи — менструацията ти съвпада ли точно с лунните фази?
— Като часовник е. Почти де… Пада се на новолуние.
— Ами от това ще да е най-вече. Живеете в една къща, дишате един и същ въздух. Тялото ти излъчва химикали. Ако ти се беше паднало момиче, може би щеше да е още по-явна тази зависимост. Но, Валентинче, нещата са далеч по-елементарни — просто Ванко ти е свикнал с настроенията и когато си по-нервна, той внимава да не те дразни. Така че избери си кое е най-същественото — луната, ти или… пак ти. Ха-ха-ха! За Нова година чакайте подаръци. Я кажи още нещо за Ванко, моля те!
Валентина усети мимолетно убождане като от игла. Ревност. Джери ТОЛКОВА обича сина ми…
Неприятното чувство се сви, прерита веднъж-дваж и умря, безмилостно удушено от ледения срам.
— Какво толкова да ти кажа…
— Помага ли ти? Да мие чинии, да хвърля боклука, такива неща, например.
— И още как… Вчера белех картофи да му опържа, знаеш го колко ги обича. Та помощникът ми ги вземаше и ги миеше, преди да ги нарежа…
— Браво на него!
— Миеше ги със сапун.
Янелска нейде от владенията на датската корона издаде странни звуци.
— И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…
Слушалката бълбукаше и цвилеше. Валентина с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:
— Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!
— Валентинче… ох… престани! Ще се напишкам! — тъничко молеше за пощада Джери от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.
Янелска малко се укроти и рече, преди да прекъсне:
— Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Стефан какви ги мъдри Ванко!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!
За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…
А след този разговор Валентина смътно заподозря, че Иван не само реагира на състоянието ѝ. Например, той винаги знаеше кога тя ще се прибере от града (случваше ѝ се да носи поръчките лично), колкото и нередовни и с различна продължителност да бяха отсъствията ѝ. Баба Герга потвърди — детето сочело по часовника кога ще си дойде мама. А пък Иван още не познаваше часа, затова разперваше ръце, имитирайки стрелките на циферблата.
— Научило е разписанието на рейсовете момченцето — рече старицата.
Валентина прие това, ала остана с особено мнение. После поразсъждава и съмненията пак я завладяха. Първо, автобусите не бяха толкова точни; и най-важно — понякога, след особено добро заплащане, Валентина си позволяваше да хване такси. Ванко неизменно цъфваше на спирката в подножието на стръмната улица към вилата. Ако майка му носеше покупки, момчето пристигаше с големия пластмасов самосвал, вързан с канап.
— Ванко, моето добро дете! Ей! Нали не си се пускал пак отгоре!! Това не е шейна!
— За шейна трябва зима — резонно отговаряше той.
Зимата наистина идваше със шейна.
— Недей, моля те! Ще се счупи самосвалчето — (апели към това, че ще се нарани, не го трогваха), — ще паднеш много лошо! Ами ако мине някоя кола! Обещай ми, че повече няма да го правиш! Не искам да те сгазят!
— Няма.
— Няма „няма“! Обещай!
Тежка въздишка. Мислеше си за велосипед.