Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Жарта от огъня подсети Радослав за кучешкия студ наоколо, но той само потрепери и не помръдна от място.
… Кладата за загиналото племе бе готова, когато небето посиня на изток и се препаса с аления пояс на Янкуловата зора. В нея едва искреше Сутрешната звезда.
Цялата нощ младият мъж седя до своите покойнички. Придряма неспокойно и накъсано, сепван от шума на шетащия безспир магьосник.
Призивите на рога привлякоха неколцина оцелели. Деца. Дичо ги съзря да се гушат под импровизиран навес пред пушливо огнище. Шаманът не му позволи да ги доближи. Разлютяваше се дори от опитите му да ги погледне. Младият мъж отново отстъпи с примирение. Раздвижи и разкърши тялото си, но мозъкът сякаш оставаше схванат и студен.
Янкул показа върха на бледото си огнено чело над далечните върхари и въоръженият с тежко ловно копие магьосник тръгна към Радослав. Спря на пет-шест крачки и започна да го плаши с глухи изръмжавания. Явно искаше да го пропъди от последните неприбрани мъртъвци.
Дичо остана безучастен към маймунджилъците на магьосника, но се изправи тежко и понесе на ръце Мава към приготвената клада.
Шаманът се разподскача на място, започна да вие и да размахва копието. Продължаваше да не говори, но всичките му жестове втълпяваха:
„Не! Не! Не! Ти нямаш това право! Не! Не! Не ги осквернявай, изчадие, лъжец, АТЪЛАН!“
Лактите на Радослав омекнаха. Той остави девойката и прегърбен, отстъпи окончателно. Ръцете му висяха като скъсани колани. Фаморът повлече телата на момичетата към дървената пирамида.
Когато целият лик на Янкул изгря, кладата пламна.
Вещо подредените дърва горяха като барут. Въздухът бумтеше в сърцето на огъня, пламтящата пазва засмукваше предизвикания от нея вятър и черен дим увлече нагоре неприятната миризма. Нагоре възнесе и пепелта на кремираните.
С риск да бъде опърлен, шаманът стърчеше като кол до пламъците и пееше високо. Зад гърба му се трупаше шепата оцелели хлапета.
Радослав стоеше от другата страна на кладата, хипнотизиран от бушуващия огън. Въздушен порив хвърли в лицето му кълбо тежък, лют и мазен дим, той направи няколко крачки назад и избърса очи.
Дори погребалните пламъци го проклинаха.
Кой бе убил племето? Не бяха зверове. Не личаха хищни зъби. Не бяха и кръвожадни туземци. Нямаше забити копия, наранявания и разрушения, характерни за въоръжена схватка.
Но бе оръжие. Радослав беше сигурен. Не като картечници, минохвъргачки или бойни отровни газове. Дори не микровълнови бластери.
Но нещо… не, не… може би жестока магия?
Сбогом, Село. Сбогом, момичета.
Простете ми.
Шаманът и децата вървяха в мълчалива нишка, Радослав ги следваше от разстояние.
Всеки опит да ги настигне се натъкваше на толкова невъздържана реакция от страна на магьосника, че младият мъж спираше, усещайки в стомаха си болезнени спазми.
Но после пак тръгваше след тях, мъчейки се да не ги изпуска от очи сред брадати от мъхове дървета и храсти. Даваше си сметка, че едва ли ще може да ги опази от онези сили, унищожили племето. Искаше да им обясни, че няма вина за случилото се, че сам не разбира какво е причинило трагедията…
Шаманът едва не го закла с кремъчните резци на копието си, гонейки го обратно. Не желаеше да го слуша, отказваше да му говори. Хлапетата плахо се притискаха към стареца.
Няколко часа след началото на Райковия ден бежанците стигнаха до по-разреден участък на Гората. Изневиделица се появиха непознати възрастни фамори. Те обкръжиха новодошлите и ги поведоха към голяма поляна, в края на която стърчаха колове с плет и се купчеха колиби със съединени провиснали покриви.
Друго фаморско село.
Дичо спря на края на гората.
Муро и децата изчезнаха под навесите на жилищата.
Групи мъже издигнаха бодливи стобори, сякаш за да възпрат глутница хищници. Зад защитата на оградата притичваха фаморки и фаморчета. Те за малко вдигнаха паническа олелия, която бързо заглъхна.
Срещу Радослав се разгъна плътна редица от невиждано досега въоръжени фамори. Проблясваха медни шлемове, многороги копия демонстративно сочеха към змея-измамник, оказал се атълан. Туземците мълчаха и не помръдваха.
Дори с голи ръце, фаморите не бяха беззащитни създания. Въпреки неагресивната си природа, те умееха да се бият. Дичо бе виждал турнирите им, неизменно посвещавани на Предците. Когато старейшините емпатично доловяха твърде набъбващо напрежение — той също го чувстваше, но отначало му липсваше опит да изтълкува усещанията си, — на незащитената с Покрива площадка в средата на селото се устройваха ритуални схватки. Предвид пренебрежението им към други оръжия освен тоягата и, разбира се, прашките, ръкопашните им хватки бяха невероятно бързи, грациозни, изчистени и ефективни. Докато наблюдаваше двубоите, Радослав си бе рекъл, че нападащ звяр не би имал никакъв шанс за победа, стига да не е много по-тежък и едър от среден фаморски мъжкар, и да не връхлита от близка засада. По време на тези празненства, многозначително кръстени „Прогонване на злинята“, жителите на селото правеха максималното, за да се разтоварят от негативните си емоции. Зрителите крещяха и подскачаха като павиани, непосредствените участници се зъбеха един на друг и ръмжаха, а челюстите им бяха достатъчно мощни и здрави, че да трошат черупките на многокраки костенурки и да гризат изкопавани около дървесните корени орехоподобни плодове. Ала никога не се хапеха по време на борба. Цяло чудо бе, че наистина никога не се нараняваха един друг.