Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Бате Райко почти не успяваше да вметне и сричка в монолозите на Иван. А нощем шепнеше в ухото на Валентина:
— Синът ти е направо страхотия! Да де, при такава майка!
Ванко чуваше целувките им и заспиваше доволен. Мама бе почнала да изглежда все по- и по-млада.
Веднъж, по време на разходка из ливадите, момчето се възмути, че самолетите оставяли такива следи. С малко пръстче посочи небето:
— Виждаш ли колко са тъпи? Дирята трябва да е една! А такава и аз мога да направя с греблото в пясъка!
— Искаш да кажеш… единична?
— Ъхъм, да!
На това лейтенантът внимателно и простичко, като за почти шестгодишен, му обясни за инверсията, за реактивните и турбовитловите двигатели, които понякога се монтират по няколко на един самолет — според това колко е голям… Летецът бе учуден, когато Иван го прекъсна:
— Ами нали точно това ти казвам, че са тъпня, защото не са живи! Даже криле не махат и само моторите са им топли! Аз, бате Райко, като порасна, ще летя!
Лейтенантът поруменя и с блеснали очи дълго гледа момчето.
— Това е много хубаво, да искаш да станеш авиатор като…
— Не, не летец! Ще летя!
— Е, може и така. Докато пораснеш, учени и изобретатели ще намерят начин да хвърчим без самолети… — и бате Райко отпусна фантазията си, като искрено вярваше, че забавлява малчугана.
Ванко потайничко въздъхна.
Натъжи се, че бате Райко не го разбира, макар да бе толкова добър и готин. Но останаха приятели. Нямаше как да му се разсърди — такива бяха хората, такива бяха възрастните…
Един следобед, две седмици преди рождения си ден, докато играеше с други деца при водопада, на Иван изведнъж му стана студено. Хлад бликна от сърцето му посред лятната жега. Той се дръпна от водата, чиито струи навярно бяха причинили усещането, а после му се зави свят…
А на следващата сутрин, съвсем забравил за припадането си, той чу дългоочакваното ръмжене на мотоциклет и изскочи на двора, пълен с преживелици, които искаше да сподели с бате Райко…
Човекът, яхнал мотора, бе военен и също със сини ивици по пагоните, но с нищо друго не приличаше на неговия приятел, макар моторът да бе същият… ала машината, уж бездушно съчетание на железа, изглеждаше някак посърнала, не толкова весело лъскава както преди. Сякаш беше осиротяла.
Мама го изгони в неговата стая, но той чуваше, думите прелитаха стената и кънтяха над белосания таван: авария, повреда във въздухозаборника… катапултирал се… твърде ниска височина… парашутът не успял да се отвори… винаги оставяше писмо на ръководителя на полетите… то е за вас… и тези пари, за велосипед на малкия… много съжалявам… бяхме приятели…
бяхме приятели…
бяхме приятели…
БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ
Колко неестествено звучеше това бяхме…
Следващият „чичко“ се появи единайсет месеца след гибелта на старши лейтенанта със слънчевото име. Иван го посрещна на нож с глух въпрос:
— А какво работите?
— Часовникар съм, мойто момче.
„Колко тъпа работа — искаше да каже. — Колко гнусно нещо!“, но вместо това се обърна към майка си и рече:
— Отивам в моята стая да си играя със самолетчетата…