Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Иван седеше пред телевизора и не откъсваше очички от екрана. Валентина стана и отиде при него, клекна и ласкаво разроши косата му.
— Сънчо мина, Ванко. Искаш ли да ти пусна Лиско? А после да си лягаш.
— Там! — посочи той, без да се огледа. Подрипваше от възбуда и бе някак тревожен.
Валентина най-сетне осъзна какво показват.
Астронавтите стъпваха върху повърхността на Месечината. Шумяха сред радиосмущения гласовете им. Целият репортаж бе наелектризиран от възторга по случай достигането до някаква мрачна черно-бяла пустиня.
Студена. Безвъздушна.
Валентина потрепери, без да се усети. Заговори на Иван, като коментираше предаването:
— Да, чичковци. Слизат… Знаме, да.
Не се помъчи да обясни на сина си какво става на екрана, не вярваше, че ще я разбере, пък и самата не бе наясно с подробностите. Дори фактът, че Ванко никога не я беше попитал как са влезли в тази кутия телевизионните говорители, по нейно мнение безнадеждно свидетелстваше, че няма смисъл.
Репортажът свърши и Иван се извърна от телевизора. Очите му бяха кръгли, лицето — поруменяло. Тя го целуна и заведе в неговата стая, където му изпя песничка за зайчето и сърничката, а после и „Цвете мило, цвете красно“, която момчето обичаше.
Но Ванко не заспа и вече съвсем по мръкнало дойде в хола бос, по пижама. Издърпа я за ръка на терасата, посочи Луната в тъмното небе:
— Там! Там пуказъ велизизоръ! Там!
И чак след туй позволи да бъде занесен обратно в леглото.
— На лунатата не е студено, мама! — заяви той в края на приказката за непослушното мече, което крало от пчелите мед, но накрая написало „Аз направих важна грешка“. Илюстрациите на книжката много се харесваха на детето, особено му бе допаднала мецаната в народна носия, за която все питаше защо не танцува. Радваха го и пчелите, които държаха малки копия. Войници, уважително ги определяше той.
Но сега не понечи да надзърта в картинките, не зададе куп въпроси, почти всичките според Валентина нескопосни, а мълчаливо изчака края на историята и само това рече:
— Няма е студено, мама.
После послушно се обърна на една страна с ръчички под бузката и заспа на часа, както умеят само децата.
Валентина на пръсти напусна стаичката, бивш просторен килер с тясно, но високо прозорче — досущ бойница на крепост. И пред шевната машина и нови кадри от десанта на Месечината тя заплака от щастие.
От следващия ден Иван сякаш не бе същото дете.
Преди лапаше, без да гледа. Сега всяко хранене превръщаше в забавление. Заявяваше, че е огрооомно морско чудовище, а хапките — кораби. Особено подходящи за тази игра бяха нарязани на четвъртинки варени яйца — тях наричаше бели платноходи с товар злато. Валентина със смях го гледаше как по въображаеми вълни ги насочва право в устата си като в пещера…
Изобщо, той с удоволствие фантазираше и много сериозно се отнасяше към измислиците си. Доста по-късно свикна да лъже, за да си спестява неприятности, но дълго преди това просто разказваше невероятни истории, за част от които възрастните се чудеха откъде са му дошли. Тъкмо заради фантазиите си той изпитваше болезнена обида, когато ги подлагаха на съмнение. И даже не обида, защото в думата се съдържаше някаква дечурлигавост, независеща от никаква възраст. Чувстваше се оскърбен. Но се затрудняваше да каже кога е преживял споделяните си фантазии. Тези измислици понякога тревожеха мама Валентина, защото очите му ставаха неподвижни… страшни… наблюдаващи нещо невидимо, докато Ванко с монотонен или жив за озвучаване на действащите лица глас описваше видяното… все едно разиграваше въображаем куклен театър. Майка му свикна да не го гледа, докато той ѝ разказва поредната небивалица. Но… думите също бяха смущаващи — откъде такива странни хрумвания като „нощно слънце“ или „къщи-костенурки“? Не къщи от костенурки, а къщонурки, които били живи и летели да пасат от облаците, пък ти си живееш ли в тях, живееш ли, и всичко ти е наред, а портокали и мандарини там имало всеки ден. Валентина намираше за донякъде забавно измисленото от сина ѝ животно, което имало две глави, едната на мястото на опашката, които се редували да спят. Ала все пак, за нейно щастие Ванко предпочиташе невинните фантазии от рода на белите кораби със злато, които плуваха във водорасловото море — тоест варени яйца в супа от коприва и зеле.