Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Трябваше да си остане редови войник.
Не че имаше избор.
Хвърли мръсната превръзка в кофата, очевидно използвана от мъртвите за събиране на отпадъци, и реши да не слага нова. Вътрешните увреждания бяха наистина сериозни, като се имаше предвид болката и колко дълбоко беше навлязъл кинжалът. Но за лесърите чревният тракт беше само безполезна плът. Това, че вътрешностите му бяха направени на пихтия, не значеше нищо, стига кървенето да бъдеше овладяно.
Предната нощ едва се беше измъкнал жив от онази пряка. Ако онзи брат с педалските къдрици не беше обуздан, господин Д. беше повече от сигурен, че щеше да бъде разфасован.
Почукване от долния етаж привлече вниманието му. Точно десет часът.
Поне бяха тук навреме.
Той прибра оръжието си, взе каубойската си шапка и пое надолу по стълбите. На черния път отвън бяха паркирани три коли и една таратайка, а на предните стълби стояха две групи от по четирима лесъри. Всеки от тях го надвишаваше с поне трийсет сантиметра и докато влизаха, си личеше, че не бяха особено доволни от повишението му.
— В дневната — нареди той.
Докато осмината минаваха покрай него, домакинът извади своя Магнум 357 и го насочи към последния, влязъл в къщата.
Дръпна спусъка веднъж. Втори път. Трети път.
Звукът беше като от гръмотевица, а не като лекия пукот на деветмилиметровите. Куршумите се забиха в долната част на гърба на лесъра, раздробиха гръбнака му и пробиха дупка в предната част на тялото му. Той тупна тежко на парцаливия килим и оттам се вдигна малък облак прах.
Докато прибираше оръжието си обратно в кобура, господин Д. се замисли кога ли за последно бе пускана прахосмукачка в къщата. Вероятно непосредствено след построяването й.
— Боя се, че трябва да изясня кой е шефът тук — каза той и заобиколи гърчещия се убиец.
Докато мазната му черна кръв напояваше кафявия килим, господин Д. стъпи на главата му и извади парчето тапет с прогорения от Омега образ на издирвания.
— Искам да се уверя, че всички внимавате — каза той и развя хартията пред тях. — Намерете този вампир. В противен случай ще ви застрелям един по един и ще си събера нов отряд.
Убийците се втренчиха в него в колективно мълчание, като че притежаваха един мозък, работещ трескаво, за да възприеме новите правила.
— Стига сте гледали мен. Погледнете това. — Той тикна рисунката в лицата им. — Доведете ми го. Жив. Или се кълна в моя бог и спасител, че ще си намеря нови ловни кучета и ще ги нахраня с вас. Разбрахме ли се?
Те кимнаха един по един, а онзи на земята изпъшка.
— Добре. — Господин Д. насочи дулото на магнума си към главата на лесъра и я пръсна, като окончателно го прати по дяволите. — Да вървим.
На около двайсет и пет километра на изток, в съблекалнята на подземния тренировъчен център Джон Матю се влюби. Не беше нещо, което очакваше да се случи точно там.
— Чифт «Ед Харди» — обяви Куин и извади маратонките. — За теб са.
Джон се протегна и ги взе. Супер, наистина бяха върхът. Черни. С бели подметки. На всяка имаше по един череп и знака на Харди в цветовете на дъгата.
— Иха! — извика един от другите трениращи на път към вратата. — Откъде ги взе?
Куин палаво размърда вежди към него.
— Жестоки, а?
На Куин са, помисли си Джон. Вероятно си беше умирал да ги обуе и бе спестявал за тях.
— Пробвай ги, Джон.
— Страхотни са, но наистина не мога.
Когато и последният им съученик напусна помещението и вратата се затвори, Куин престана да се държи наперено. Взе маратонките, сложи ги в краката на Джон и вдигна очи към него.
— Съжалявам, задето те притесних вчера. Като бяхме в «Абъркромби и Фич» с онова момиче… Държах се като глупак.
— Всичко е наред.
— Не, не е. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб, а това не е наред.
Такъв беше Куин, случваше се да си изпусне нервите, но винаги се връщаше, караше те да се чувстваш най-важната за него личност на света и искрено съжаляваше, когато наранеше нечии чувства.
— Държа се идиотски, но не мога да ги приема.
— В обор ли си отгледан? Не бъди грубиян, момчето ми. Това е подарък.
Блей поклати глава.
— Вземи ги, Джон. Така или иначе ще загубиш този спор, а това ще ни спести театралниченето му.
— Театралничене? — Куин скочи и зае позата на римски оратор. — Какво разбирате вие, младежо? На две магарета сламата не можете да разделите.
Блей се изчерви.