Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
— Хайде стига…
Куин се хвърли към Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси с цялата си тежест.
— Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.
Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.
— Казва се истукан.
— Изтъкан звучи по-добре.
Блей се мъчеше да не се усмихне, правеше опит да не покаже, че е във възторг, но очите му блестяха като сапфири, а страните му поруменяха. Като се смееше, без да издава звук, Джон седна на една от пейките, измъкна чифт бели чорапи и ги нахлузи под новите си стари джинси.
— Сигурен ли си, Куин? Защото имам чувството, че ще ми бъдат по мярка и може да си промениш решението.
Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.
— А сега ме обиждаш и на чест. — С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.
— Туше.
Блей се засмя.
— Това е ан гард, глупако.
Куин хвърли поглед през рамо.
— И ти ли, Баруте?
— Бруте.
— Я бягай на батута, тъкмо е за перверзници като теб. — Куин се ухили широко, безкрайно горд, че е такъв гадняр. — Обуй проклетите маратонки и да приключваме с това, преди да се е наложило да включим Блей към апарат за командно дишане.
— Ти си за санаториум.
— Не, благодаря, обядвах обилно.
Маратонките му бяха напълно по мярка и някак го накараха да се почувства по-висок, въпреки че още не се беше изправил.
Куин кимна и го огледа, като че се любуваше на произведение на изкуството.
— Изглеждат стегнати. Може би трябва да разхлабиш малко връзките. Трябва да започнеш да носиш вериги. Направи си пиърсинг като моя и като добавиш повече черно в облеклото…
— Знаете ли защо Куин харесва черното?
Те всички обърнаха глави и погледнаха към душа. Леш беше излязъл оттам, държеше бяла хавлиена кърпа пред интимните си части, а от масивните му рамене се стичаше вода.
— Защото Куин е далтонист. Нали така, братовчеде? — Леш се приближи бавно към шкафчето си и го отвори със замах, така че вратата му се блъсна в тази на съседното. — Знае, че има разноцветни очи, защото са му казали.
Джон се изправи и разсеяно отбеляза, че маратонките бяха стабилни и не се хлъзгаха. Което, предвид втренчения поглед на Куин в голия задник на Леш, вероятно щеше да е предимство в следващата секунда и половина.
— Да, Куин е различен, нали така? — Леш измъкна чифт камуфлажни панталони и тениска и после демонстративно сложи златен пръстен с герб на показалеца на лявата си ръка. — Има такива, които така и не успяват да се впишат. Жалка гледка е, като продължават да опитват.
Блей прошепна:
— Да си вървим, Куин.
Куин изскърца със зъби.
— Затваряй си плювалника, Леш. Сериозно говоря.
Джон пристъпи към приятеля си и изписа:
— Да вървим у Блей и да разпуснем. Става ли?
— Джон, хрумна ми един въпрос. Докато онзи тип те е изнасилвал на стълбището, ти крещял ли си с ръце? Или само си дишал тежко?
Джон замръзна шокиран. Също и двамата му приятели.
Никой не помръдваше. Никой не дишаше.
В съблекалнята стана толкова тихо, че капките от душа звучаха като удари на барабан.
Леш затвори вратата на шкафчето си с усмивка и погледна към другите двама.
— Четох медицинския му картон. Всичко е вътре. Бил е изпратен в клиниката на Хавърс за терапия, защото имал изявени симптоми на — Леш изписа кавички във въздуха — посттравматичен стрес. Та кажи, Джон, когато онзи те чукаше, опита ли да крещиш? Опита ли се, Джон?
Със сигурност. Това. Беше. Кошмар, помисли си Джон.
Леш се засмя и напъха краката си във войнишки кубинки.
— Погледнете се. И тримата сте застинали на място като пълни глупаци. Откачени малоумници.
Тонът на Куин прозвуча по-различно от всякога. В него нямаше перчене или неовладян гняв. Само ледена омраза.
— По-добре се моли това да не стигне до нечии уши. На когото и да било.
— Иначе какво? Хайде, Куин, аз съм първороден син. Баща ми е по-голям брат на твоя. Наистина ли мислиш, че можеш да ми направиш нещо? Съмнявам се, момчето ми. Съмнявам се.
— Нито дума, Леш.
— Както и да е. Сега ме извинете. Изчезвам от тук. Вие тримата ме лишавате от воля за живот. — Леш отиде до вратата. Както винаги спря и погледна през рамо, като приглади русата си коса. — Сигурен съм, че не си викал, Джон. Обзалагам се, че си питал за още. Умолявал си…
Джон се дематериализира.
За първи път в живота си се премести от едно място на друго със силата на волята си. Прие форма пред Леш и блокира пътя му към изхода с тялото си. Погледна към приятелите си и оголи кучешките си зъби. Леш беше негов и само негов.