Рейн-Сан: Заложник на съдбата

От една страна, сравнително лесно намерихме Ема Капс, вдовица, носеща фамилията на покойния си съпруг. Като начало, разполагахме и с домашния, и със служебния й адрес, благодарение на информацията от данъчните й декларации. Освен това имахме много снимки, свалени от университетския уебсайт, страницата на Капс във фейсбук и личния й блог, в който пишеше за тенденциите в света на изкуството и рекламираше собствените си картини — внушителни маслени платна, които бяха разпознаваемо реалистични, но окъпани в неземно, разливащо се сияние. От друга страна, никой от нас не познаваше особено добре Виена, не знаехме нищо за всекидневните навици на Капс и ни оставаха само четири дни до очакваното пристигане на Финч в града.

И все пак един опитен четиричленен екип, действащ под прикритието на големия град, обикновено може да опознае всекидневието на човек за броени дни. Така се случи и с нас. Апартаментът на четвъртия етаж в западащия 15-и квартал край Вестбанхоф, централната гара, утринната йога в йога-център „Бикрам“ на няколко преки оттам, закуската в „Кафе Вестенд“ в същия квартал, следобедите в университета, където, като се имаше предвид малкият брой студенти заради лятната ваканция, тя най-вероятно рисуваше, а не преподаваше. Беше привлекателна петдесетинагодишна жена с чуплива кестенява коса, изправена стойка и решителна крачка — лесна за наблюдение във всеки смисъл на израза. Изглежда, живееше сама и аз се чудех какво се е случило с покойния й мъж, на каква възраст го е изгубила и дали имат деца. Ако имаха, те сигурно вече бяха големи и живееха отделно. Хортън не беше включил тези подробности в досието й или защото не разполагаше с тях, или по-скоро защото разбираше, че освен някой социопат, никой не иска да опознае прекалено човешката страна на даден обект по време на операция. И докато наблюдавахме Капс и изучавахме навиците й, аз наистина започвах да изпитвам надежда, че някъде в живота й има деца, любовник или някой друг, освен брата, когото се готвехме да й отнемем.