Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Нашето момиче идва при тебе — съобщих му аз, когато вдигна. — Видя ли…
— Вече я видях, амиго. Аз съм на една от масите на тротоара, пия страхотно еспресо и хапвам ябълков щрудел mit Schlag.
— „Mit Schlag“?
— Значи „с бита сметана“.
— Знам какво значи.
— А, добре. Когато си в Рим, прави като папата, нали така? Просто се опитвам да се впиша в обстановката.
За миг си представих грамадния Докс с неговото катинарче сред хилавите студенти и художници. Картината не можеше да се нарече точно „вписване в обстановката“.
— Това е… достойно за възхищение — отбелязах аз.
— Danke, приятел, оценявам го. Както и да е, какъв е планът?
— Засега остани там. Един от нас ще седне от отсрещната страна на сградата или вътре, за да наблюдава и двата входа. Тя може да има там среща със своя приятел.
Косвените указания сигурно бяха излишни — получените от Хортън телефони бяха криптирани и от това разстояние се свързваха по радиовръзка, а не през клетка. Но нямаше смисъл да рискуваме.
— Ясно. Знаеш ли какво, ела по-скоро, за да ида да пусна една вода. Вече съм поел три кафета и мисля, че поне две се опитват да излязат.
— Потрай още пет минути. Ще ти позвъня веднага щом някой от нас влезе вътре.
— Може ли да са четири? Кълна се, в момента водя смъртоносна битка с мехура си и…
— Виж, ще направя всичко възможно — сопнах му се аз. Затворих и се обадих на Ларисън и Тревън. Ларисън се насочи към кафенето, а Тревън, който се возеше на взет под наем скутер, остана навън.
Щом Ларисън потвърди, че е вътре и вижда Капс, казах на Докс да се оттегли. Ако тя наистина имаше среща с Финч в кафенето, не исках да му дам шанс да запомни повече от нас, отколкото е необходимо.
Зачаках на една пейка под сянката на дърветата в недалечния Щатпарк, просто безобиден наглед японски турист, наслаждаващ се на забележителностите, звуците и миризмите, радващ се на чувството за самота и свобода, идващо единствено от самостоятелно пътуване в чужда страна, където всички всекидневни неща изглеждат удивителни, различни и нови, където няма кого да зарадваш или разочароваш, където пътешественикът се разкъсва между измамните удобства, оставени у дома, и съблазните на едно въображаемо бъдеще, което усеща, ала знае, че никога няма да има.
Така изтече близо час, зноят на деня бавно се разсейваше, сенките на дърветата се удължаваха, подминаваха ме пенсионери, влюбени и хора, разхождащи кучетата си, които от време на време присядаха на пейките наоколо. Сведенията на Хортън можеха да се окажат грешни. Може би Финч нямаше да се появи. Може би в следващия живот или по-скоро в отвъдния свят щях да получа признание, защото съм се опитал, за искреното си старание, което в края на краищата не беше дало резултати.
Джиесемът ми завибрира. Номерът на Ларисън. Натиснах бутона за свързване.
— Да.
— Цялата група се събра — разнесе се отсреща дрезгавият му шепот.
Чувах шумотевицата на кафенето около него — музика разговори, смях.
— Добре. Как е звукът?
Телефоните ни бяха снабдени с интегрирани електронни усилватели. Последна дума на техниката, както ни обещаваше Хортън. Не толкова мощни, колкото параболичен микрофон, но невъобразимо по-малки. В зависимост от цялостната акустика потребителят можеше да подслуша тих разговор чак на десет метра разстояние с чифт обикновени миниатюрни слушалки тип „тапи“, каквито в момента носеше Ларисън.
— Отличен е — отвърна той.
— Добре. Съобщи ми, ако научиш къде ще вечеря и отседне нашият приятел.
— Непременно.
— Само ние ли сме, как ти се струва? Или трябва да очакваме компания?
— Освен ако компанията не кисне навън, като че ли сме само ние.
Значи Финч пътуваше без охрана. Неочаквано, като се имаше предвид постът му, и още повече, като се имаше предвид какви врагове трябваше да си е създал заради хобито си да е информационен брокер. Може да си мислеше, че събраната мръсотия го прави недосегаем. Може да си мислеше, че разходката му до Виена е достатъчно дискретно планирана, за да му осигурява пълна безопасност. Щях да накарам Тревън да мине със скутера, а Докс — пеш, за да се уверя, но засега изглеждаше, че имаме късмет.