Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Първо проверих ресторанта и веднага видях, че там едва ли ще се получи. Голямо, открито Г-образно помещение, с грамадни витрини, гледащи към тротоара. На вратата стоеше салонна управителка, което означаваше, че няма да мога да се вмъкна незабелязано и да проуча ситуацията на място, без по-късно да си ме спомнят. Присъствието на салонна управителка също така предполагаше необходимост от резервация и въпреки че при свободни места щяха да приемат всеки клиент, заведението ми се стори доста пълно. Ако се освободеше маса, можех да вкарам вътре Докс или Тревън, за предпочитане с изглед към Финч и Капс. Можех и да дебна навън, да ги наблюдавам през витрината и бързо да вляза, ако президентският съветник отиде до тоалетната. Но това почти със сигурност означаваше да поискам от салонната управителка разрешение да използвам тоалетната им, и то точно по времето, в което впоследствие щеше да се окаже, че един от клиентите им е умрял във въпросната тоалетна. А ако не успеех да се добера до Финч, да речем, защото вътре се окажеха и други клиенти, той щеше да ме види и после по-трудно щях да се доближа до него.
Продължих към хотела, като отбелязах с разочарование, че по пътя няма подходящи места, дори да допуснех, че съм сигурен за точния маршрут на Финч и съответно мога да го пресрещна. Но щом стигнах до хотела, веднага се успокоих. Наречете го „фън шуй на убийството“: инстинктивното усещане просто беше по-благоприятно. Входът се намираше в центъра на стара сграда с балюстрада, заемаща цялото разстояние между две съседни преки. Нямаше портиер или пиколо, нито отделна отбивка, просто тъмна дървена врата под оранжев навес, отляво магазин за облекло, а отдясно — за тютюневи изделия, в момента затворени. Паркираните покрай сградата коли на тясната улица осигуряваха достатъчно места за криене около входа на хотела. Не забелязах нито един пешеходец и в сравнение с шумотевицата на Рингщрасе, в тази част от града цареше почти гробна тишина.
Обиколих квартала. Стъпките ми по каменния тротоар бяха единствените звуци, които долавях. Зад ъгъла имаше ресторант, по-нататък по улицата — две кафенета, но малки, сигурно обслужващи местните жители, без да привличат тълпи от по-далече. Всички останали сгради бяха или жилищни кооперации, или затворени магазини. Никъде не видях охранителни камери и изпитах благодарност, че поне засега Виена не е подложена на такова тотално наблюдение като Токио, Лондон и постепенно по-големите градове в Америка.
Влязох през входа, готов да излъжа на развален английски с японски акцент, че имам нужда от тоалетна, и с изненада установих, че още не съм в хотела — предният вход, изглежда, водеше и към частни апартаменти. Вдясно имаше втора тъмна дървена врата, обозначена с оранжевия цвят на хотела, а напред се издигаше дълго и широко каменно стълбище, водещо към площадка и после продължаващо около и над нея. Какво движение към хотела и апартаментите можеше да се очаква тук нощем? Не особено голямо, предположих аз, и колкото повече се забавеше на вечерята Финч, толкова по-голяма вероятност имаше, когато пристигне, да ми се удаде да остана насаме с него.
На мозаечния под покрай стълбището забелязах бояджийско оборудване — платнище, няколко кутии с боя, стълба, работни гащеризони — и коридорът наистина миришеше на прясна боя. Не си струваше да бъде откраднато, затова работниците сигурно просто го оставяха там след края на работния им ден. Приближих се да поогледам и видях ролка прозрачен найлон, с който навярно покриваха пода, за да не го изцапат. Сложих си кожените ръкавици, които носех, приклекнах и развих трийсетина сантиметра от ролката. Здрав, тежък найлон, дебел най-малко два и половина милиметра, но въпреки това гъвкав. Хванах го за ъгъла и неуспешно опитах да го пробия с палец. Забарабаних с пръсти по ролката и се озърнах наоколо. В главата ми се оформяше идея.
На платнището до кутиите с боя се въргаляше макетен нож. С негова помощ отрязах еднометрово парче найлон, което опънах на пода покрай оборудването, после върнах ролката и ножа на същите места, на които ги бях намерил. Излязох навън, позвъних на Ларисън и му казах какво искам да направи. След това се обадих на Докс, който потвърди, че двамата с Тревън са близо до ресторанта и Финч и Капс са вътре.
— Добре — отвърнах аз. — Не ги смущавайте. Само искам да ми съобщите, когато си тръгнат. Интересува ме също, дали ще се насочат към хотела заедно, или ще се разделят там. И ме предупредете, когато нашият приятел е на една минута от хотела.