Чиракът на прогонващия духове

- Нищо не мога да направя - проплака тя. - Лизи може да се обърне срещу мен. Тя ми няма доверие. Мисли, че съм мекушава.

- Върви да вземеш господин Грегъри - казах. - Доведи го тук.

- Не е ли твърде късно за това? - каза Алис, като клатеше глава. -Костите, взети посред бял ден, не са от полза на Лизи. Никаква работа не вършат. Най-доброто време за вземане на кости е точно преди да се покаже слънцето. Така че ще дойдат за теб след няколко минути. Това е всичкото време, с което разполагаш.

- Тогава ми намери нож - помолих я.

- Няма полза от това - рече тя. - Прекалено са силни. Не можеш да се биеш с тях, нали?

- Не - съгласих се. - Искам го, за да срежа въжето. Ще бягам, за да се спася.

Изведнъж Алис изчезна. Дали отиде да донесе нож, или беше твърде изплашена от Лизи? Почаках няколко минути, но когато тя не се върна, ме обзе отчаяние. Започнах да се боря, опитвайки се да разделя китките си, опитвайки се да разкъсам въжето, но нямаше полза.

Когато едно лице надзърна надолу към мен, сърцето ми подскочи от страх, но пак беше Алис, която протегна нещо над ямата. Пусна го и до-като предметът падаше, на лунната светлина проблесна метал.

Алис не ме бе изоставила. Това беше нож. Ако можех само да прережа въжето, щях да бъда свободен.

Отначало, дори с вързани зад гърба ръце, изобщо не се съмнявах, че мога да го направя. Единствената опасност беше, че можех да се порежа леко, но какво значение имаше това в сравнение с онова, което щяха да ми направят, преди да се покаже слънцето? Не ми отне дълго време да хвана ножа. Да го допра до въжето беше по-трудно и го движех с голямо усилие. Когато го изпуснах за втори път, започнах да изпадам в паника. Едва ли оставаше повече от минута или там някъде, преди да дойдат за мен.

- Ще трябва да го направиш вместо мен - извиках нагоре към Алис.

- Хайде, скачай в ямата.

Не мислех, че наистина ще го направи, но за моя изненада тя го стори. Не скочи, а се смъкна бавно долу, с краката напред, като се обърна с лице към стената на ямата и се провеси с ръце на ръба. Когато изпъна напълно тялото си, се спусна на последните една-две стъпки.

Не й отне много време да среже въжето. Ръцете ми бяха свободни и всичко, което трябваше да направим, беше да се измъкнем от ямата.

- Дай да застана на раменете ти - казах. - После ще те издърпам. Алис не възрази и при втория опит успях да се закрепя на раменете й и да се извлека върху мократа трева. Тогава дойде истински трудната част - да изтегля Алис от ямата.

Посегнах надолу с лявата си ръка. Тя я хвана здраво със своята и сложи дясната си ръка върху китката ми за допълнителна опора. После се опитах да я издърпам нагоре.

Първият ми проблем беше мократа, хлъзгава трева и открих, че е трудно да се опазя да не бъда издърпан над ръба. После осъзнах, че нямам сили да го направя. Бях допуснал голяма грешка. Само защото тя беше момиче, това не я правеше непременно по-слаба от мен. Твърде късно си спомних как беше дръпнала въжето, за да накара камбаната на Прогонващия духове да заподскача. Беше го направила почти без усилие. Трябваше да я оставя тя да застане на раменете ми. Трябваше да я оставя да се измъкне първа от ямата. Алис щеше да ме издърпа нагоре без никакъв проблем.