Чиракът на прогонващия духове

Докато слизахме по хълма към фермата, вятърът навяваше топъл ситен дъждец в лицата ни. Някъде далече два пъти излая куче, но около нас всичко бе тихо и неподвижно.

Беше късен следобед и знаех, че татко и Джак трябваше да са на нивите, което щеше да ми даде шанс да говоря с мама насаме. Лесно му беше на Прогонващия духове да ми каже да взема Алис у дома с мен, но пътуването ми даде време да мисля и не знаех как щеше да го приеме мама. Не смятах, че ще е много щастлива да държи някого като Алис в къщата, особено като й разкажех какви ги е вършила. А колкото до Джак, имах доста добра представа каква щеше да е неговата реакция. От онова, което ми беше казала Ели миналия път за отношението му към новата ми работа, да има в къщата си племенницата на една вещица беше последното нещо, което би искал.

Докато прекосявахме двора, посочих към обора:

- По-добре се прислони там под навеса - рекох. - Аз ще вляза и ще обясня.

Едва отворих уста, когато чух високия плач на гладно бебе да се разнася от посоката на фермата. Очите на Алис срещнаха за кратко моите, после тя сведе поглед и аз си спомних последния път, когато бяхме заедно и някъде беше проплакало дете.

Без нито дума Алис се обърна и влезе в обора. Мълчанието й не беше нищо повече от това, което бях очаквал. Бихте си помислили, че след всичко случило се, имаше да си говорим много за пътуването, но почти не си бяхме казали и дума. Мисля, че тя беше разстроена от начина, по който Прогонващия духове я беше хванал за челюстта и подушил дъха й. Може би това я караше да се замисля за всички неща, които бе правила в миналото. Каквато и да беше причината, през по-голямата част от пътуването Алис изглеждаше дълбоко замислена и много тъжна.

Предполагам, че трябваше да положа повече старания, но бях твърде уморен и отегчен, затова вървяхме мълчаливо, докато това се превърна в навик. Беше грешка - тогава трябваше да направя усилие да опозная Алис по-добре, - което би ми спестило много неприятности по-късно.

Когато отворих рязко задната врата, плачът спря и чух друг звук -успокояващото поскърцване на маминия люлеещ се стол.

Столът беше до прозореца, но завесите не бяха напълно дръпнати и по лицето й разбрах, че бе надзъртала през тясната пролука между тях. Беше ни забелязала да влизаме в двора и докато влизах в стаята, тя започна да люлее стола по-бързо и по-силно, като през цялото време се взираше в мен, без да мига: едната половина на лицето й беше в мрак, другата - осветена от голямата свещ, която припламваше в големия месингов свещник в центъра на масата.

- Когато водиш със себе си гостенка, проява на добри обноски е да я поканиш в къщата - рече тя с тон, който бе смесица от раздразнение и изненада. - Мислех, че съм те научила на по-добро държание.

- Господин Грегъри ми каза да я доведа тук - отвърнах. - Името й е Алис, но се движеше в лоша компания. Той иска да говориш с нея, та си помислих, че е най-добре първо да ти разкажа какво е станало, просто в случай че не искаш да я поканиш вътре.

Придърпах един стол и заразказвах на мама точно какво се бе случило. След като свърших, тя въздъхна дълбоко, после лека усмивка смекчи изражението й.

- Добре си направил, синко - каза ми тя. - Ти си млад и нов в занаята, затова грешките могат да ти бъдат простени. Върви и доведи онова бедно момиче, после ни остави насаме да си поговорим. Може би ще искаш да се качиш горе и да поздравиш новата си племенница. Ели несъмнено ще се радва да те види.

Така че въведох Алис вътре, оставих я с мама и се качих горе.

Ели беше в най-голямата спалня. Едно време тя беше на мама и татко, но сега я бяха предоставили на нея и Джак, защото имаше място за още две легла и креватче, които да бъдат от полза, когато семейството им се увеличи.

Почуках леко на вратата, тя беше полуотворена, но само надзърнах в стаята, преди Ели да ми извика да вляза. Седеше на ръба на голямото двойно легло и кърмеше бебето - главата му бе полускрита от розовия й шал. Щом ме видя, на устата й грейна усмивка, която ме накара да се почувствам добре дошъл, но тя изглеждаше уморена, а косата й - сплъстена и мазна. Макар че бързо извърнах поглед, Ели бе прозорлива и наблюдателна и разбрах, че ме бе видяла да гледам удивено и бе разчела изражението в очите ми, защото бързо приглади косата си и я отметна от очите.

- О, съжалявам, Том - каза тя. - Сигурно изглеждам ужасно раздър-пана - цяла нощ съм будна. Едва успях да си открадна един час сън. С едно вечно гладно бебе трябва да си отмъкваш време за сън, когато можеш. Тя плаче много, особено нощем.