Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

За известно време напуснаха своя собствен свят и си създадоха друг, по-долен, в който пиенето на Ансън и късните часове на Доли правеха по-малко впечатление и предизвикваха по-малко приказки. Този техен свят се състоеше от най-различни елементи — няколко приятели на Ансън от Йейл и техните съпруги, двама-трима млади агенти и посредници и няколко необвързани младежи, току-що завършили колеж, с много пари и склонност към разгулен живот. Което липсваше на този свят по отношение на величината и мащабите му, неговите членове компенсираха с това, че разрешаваха на Доли и Ансън свобода, каквато едва ли биха позволили и на себе си. При това двамата заемаха централно място в него и то даваше възможност на Доли да се наслаждава на собствената си снизходителност — удоволствие, което Ансън, проявявал снизходителност през целия си живот от презадоволеното си детство насам, не можеше да сподели.

Той не беше влюбен в нея и през дългата и трескава зима на тяхната връзка й го беше казвал доста често. През пролетта почувства умора, искаше да обнови живота си с нещо друго, още повече, че разбра — или трябваше да скъса с нея веднага, или да поеме отговорността за явна съблазън. Насърчителното отношение на родителите й ускори решението му — една вечер, когато мистър Каргър почука дискретно на вратата на библиотеката, за да му съобщи, че е оставил бутилка отлежало бренди в трапезарията, Ансън усети, че съдбата го притиска. Същата вечер написа кратко писмо, в което й съобщи, че заминава на почивка и че като се вземат предвид всички обстоятелства, ще бъде по-добре повече да не се виждат.

Беше месец юни. Близките му бяха затворили къщата и бяха напуснали Ню Йорк, така че той живееше временно в Йейлския клуб. Бях чувал за връзката му с Доли, докато ходеше с нея — сведения, поднесени с насмешка, защото той мразеше разпуснатите жени и не им отреждаше място в социалната структура, в която вярваше, — и когато една вечер ми каза, че ще скъса окончателно с нея, аз се зарадвах. Бях виждал Доли тук или там и винаги бях изпитвал жалост към безнадеждността на нейните стремежи и неудобство от факта, че знаех толкова много за нея, без да имам това право. Тя беше от така наречените „сладурчета“, но в нея имаше някакво безразсъдство, което ме очароваше. Преклонението й пред богинята на самоунищожението не би било толкова очебийно, ако беше по-кротка; по всяка вероятност тя щеше да се принесе в жертва, но аз бях доволен, когато разбрах, че церемонията няма да се извърши пред очите ми.

Ансън щеше да остави прощалното си писмо в дома й на следващата сутрин. Къщата им беше една от малкото, които се обитаваха, на Пето Авеню — той знаеше, че мистър и мисис Каргър, заблудени от думите на Доли, се бяха отказали от пътуването си в чужбина, за да й дадат необходимата възможност. Когато прекрачи прага на клуба и стъпи на Медисън Авеню, срещна пощальона и се върна след него. Първото писмо, което прикова погледа му, беше адресирано с почерка на Доли.