Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Ансън знаеше предварително какво ще намери в него — дълъг и трагичен монолог, изпълнен с познатите му укори, спомени от миналото, предположения за бъдещето — онези стари и съкровени неща, които беше казвал на Пола Лажандър, както му се струваше, преди цял век. Той прерови няколко сметки, след което отново го извади отгоре и го отвори. За негова изненада вътре имаше кратко и някак си официално съобщение, гласящо, че Доли нямало да може да го придружи извън града в края на седмицата, защото внезапно бил пристигнал Пери Хол от Чикаго. Накрая добавяше, че Ансън сам си бил виновен за това: „Ако чувствах, че ме обичаш така, както аз тебе, щях да те последвам всякога и навсякъде, но Пери е толкова мил и толкова много иска да се омъжа за него…“
Ансън се усмихна презрително — и друг път беше получавал писма — примамки. Още повече, той знаеше колко старателно Доли беше запланувала всичко, по всяка вероятност бе извикала верния Пери и бе пресметнала кога трябва да пристигне, дори се беше постарала да напише бележката така, че да го накара да ревнува, без да го отблъсне от себе си. Както в повечето компромиси, и в този нямаше нито сила, нито живот, а само плахо отчаяние.
Изведнъж той се ядоса. Седна във фоайето и препрочете писмото. После отиде до телефона, обади се на Доли и й каза с ясния си заповеднически глас, че е получил бележката й и ще мине да я вземе в пет часа, както се бяха уговорили предварително. Не стоя да чуе изпълненото с престорено колебание „Може би ще мога да ти отделя един час“ от нейна страна, а окачи слушалката и тръгна за работа. По пътя накъса своето писмо на парчета и ги хвърли на улицата.
Не беше ревнив — тя не означаваше нищо за него, но при тази нейна трогателна уловка цялата му упоритост и самолюбие изплуваха на повърхността. Това беше дързост на посредствено същество и той не можеше да я отмине току-така. Щом тя искаше да знае кому принадлежи, щеше да види.
В пет и петнайсет беше на прага й. Доли беше облечена за излизане и той мълчаливо изслуша нейното „Мога да ти отделя само един час“, което беше подхванала още по телефона.
— Сложи си шапката, Доли — каза той, — ще излезем да се разходим.
Вървяха по Медисън Авеню, след това по Пето, докато ризата на Ансън залепна на масивния му гръб в голямата жега. Той говори малко, укори я, не й каза нито една нежна дума, но преди да бяха изминали и шест пресечки, тя отново беше негова — извиняваше се за бележката, обещаваше като изкупление изобщо да не се вижда с Пери, обещаваше какво ли не. Мислеше си, че бе дошъл, защото е започнал да я обича.
— Горещо ми е — каза той, когато стигнаха до Седемдесет и първа улица. — Костюмът ми е зимен. Ще се отбия вкъщи да се преоблека. Ще имаш ли нещо против да ме изчакаш долу? Няма да се бавя повече от минута.
Беше щастлива — интимността на факта, че му е горещо, на всеки физически факт, свързан с него, я изпълваше с вълнение. Когато стигнаха до портата от железни решетки и Ансън извади ключа си, тя отново изпита някакво задоволство.
На долния етаж беше тъмно и след като той се качи с асансьора, Доли повдигна една от завесите и се загледа през гъстата дантела към отсрещните къщи. Чу, че асансьорът спря, и с цел да го подразни натисна копчето, което беше за слизане. След това, подтиквана от нещо, което беше повече от прищявка, влезе в него и се качи на етажа, който предполагаше, че е неговият.
— Ансън — извика тя, като се засмя леко.
— Един момент — отвърна той от спалнята си… И след малка пауза: — Сега можеш да влезеш.
Беше се преоблякъл и закопчаваше жилетката си.
— Това е моята стая — непринудено каза той. — Харесва ли ти?
Тя забеляза снимката на Пола на стената и се загледа унесена в нея по същия начин, по който Пола беше гледала преди пет години приятелките от детството на Ансън. Тя беше чувала за Пола и понякога се измъчваше от това, което знаеше.
Изведнъж се приближи до Ансън и вдигна ръце. Прегърнаха се. През прозорчето на сутерена вече нахлуваше мек, изкуствен мрак, макар че слънцето все още огряваше ярко покрива на отсрещната къща. След половин час в стаята щеше да бъде съвсем тъмно. Непредвидената възможност ги обхвана, остави ги без дъх и те се притиснаха още по-силно.
Беше неотложно, неизбежно. Все така прегърнати, повдигнаха глави и погледите им попаднаха едновременно върху снимката на Пола, която ги гледаше от стената.