Онова, което не ме убива

Ако създадем машина, по-умна от нас самите, помисли си той, какво ли ще се случи? Отиде в кухнята и отвори бутилка минерална вода „Рамльоса“, после седна на кухненската си маса. Отдолу госпожа Гернер кашляше доста лошо, а някъде далеч навън в бурята виеше линейка. Ами да, отговори си, тогава ще се сдобием с машина, способна на всички хитроумни нещица, за които ни бива нас самите, плюс още някои… Изсмя се високо и проумя накъде води въпросът. Една такава машина би трябвало да може да произведе нещо по-интелигентно от себе си, след като ние, нали, сме я направили по-умна от нас. И какво после?

Очевидно това, че новата машина по аналогия също ще бъде способна на нещо по-умно, и абсолютно същото важеше и за следващата машина и за следващата, и за следващата, и скоро първоизточникът на всичко това, самият човек, нямаше да е по-интересен за най-новия компютър от малка бяла мишка. Ще постигнем интелектуален взрив извън всякакъв контрол, ще стане като в „Матрицата“. Микаел се усмихна, върна се на компютъра си и написа:

Ако създадем подобна машина, ще получим свят, където дори Лисбет Саландер няма да е чак толкова самонадеяна.

След това поседя неподвижно, загледан през прозореца, доколкото изобщо бе възможно да види нещо през фъртуната, а от време на време хвърляше по някой поглед през отворената врата към Ерика, която спеше дълбоко и не подозираше за машините, които ще станат по-интелигентни от човека, или във всеки случай не я беше грижа за тях точно в този момент. После грабна телефона си.

Бе му се сторило, че е изпиукал и не се лъжеше: имаше ново съобщение и тогава се поразтревожи, защо — не знаеше точно. Като изключим бившите любовници, които звънят, когато се напият, и настояват за секс, нощем имат навика да пристигат само лошите новини, затова прослуша съобщението на мига. Гласът по гласовата поща звучеше припряно: