Онова, което не ме убива

— Виждала съм я и подозирам, че за начало господин Бродин е подходящ човек, в случай че и вие искате да хвърлите поглед на тази история. Кой знае, навярно той би могъл да се окаже връзката между големите пари и въпросната организация.

— Ще погледна — отвърна Габриела. — Сега обаче си имам някои други неща за вършене. Сигурно пак ще се чуем.

След това се обади на дежурния в отдел Лична охрана на тайната полиция, тази вечер това бе самият Стиг Ютергрен, което не правеше задачата ѝ по-лека. Стиг Ютергрен беше шейсетгодишен, затлъстял и порядъчно алкохолизиран. Най-много обичаше да играе на карти и да реди пасианси по интернет. Понякога му викаха „Г-н Нищо не е възможно“, ето защо тя изложи проблема с най-авторитарния си тон и настоя професор Франс Балдер от Салтшобаден да се сдобие с охранител колкото се може по-скоро. Стиг Ютергрен по стар обичай отвърна, че щяло да се окаже адски трудно и навярно нямало да стане, а когато тя го контрира с думите, че това е заповед, издадена от самата шефка на тайната полиция, той смотолеви нещо като „оная вкисната кранта“.

— Това не го чух — рече му тя. — Но се погрижи да стане бързо.

И, разбира се, не стана бързо. Докато чакаше, реши, вместо да барабани нервно с пръсти по писалището, да потърси информация за „Дакстоун & Партньори“ и да издири всичко, което можеше да е свързано с разказаното от Алона. Тъкмо тогава я налегна усещането за нещо обезпокоително познато.

Но всичко оставаше някак неясно и преди да успее да установи каквото и да било, Стиг Ютергрен се обади отново и, разбира се, никой от Лична охрана не бил на линия. Тази вечер имали необичайно много работа покрай кралското семейство, каза той, имало дребен инцидент с норвежкия престолонаследник и жена му, а сетне и лидерът на Шведските демократи отнесъл една фунийка сладолед в косата, без охранителите да успеят да се намесят, което ги принудило да подсилят охраната на късната му реч в Сьодертелйе.

Затова пък Ютергрен бе разпоредил да се заемат „две фантастични момчета от редовите ченгета“, които се наричаха Петер Блум и Дан Флинк, та Габриела бе принудена да се задоволи с това, макар имената Блум и Флинк да навяваха асоциации с Клинг и Кланг от „Пипи Дългото чорапче“, та за момент бе обзета от лоши предчувствия. После се ядоса на себе си.

Типично за снобарския ѝ произход — да съди за хората по имената им. По-скоро трябваше да се обезпокои, ако се казваха Юлентофс или нещо подобно. Тогава със сигурност щяха да бъдат негодни за нищо. Нещата все някак ще се наредят, помисли си и пропъди опасенията си.

После продължи с работата си. Очертаваше се дълга нощ.