Онова, което не ме убива

където G е гравитационната константа. Карл Шварцшилд още през Първата световна война бе описал онзи стадий, в който дадена звезда се свива до такава степен, че дори светлината не може да я напусне, а при такова положение няма връщане назад. В подобна ситуация небесното тяло е обречено на срив. Тогава всеки отделен атом в него се устремява навътре към точката на сингулярност, пространството се свършва, а навярно се случват и още по-странни неща, елементи на чиста ирационалност насред закономерната вселена.

Тази сингулярност, която може би не е точка, а някакво събитие, последната спирка на всички известни физични закони, е обрамчена от хоризонт на събитията и заедно с него формира т.нар. черна дупка. Лисбет харесваше черните дупки. Чувстваше ги близки.

При все това и тя, точно както и Джули Тамет, не се интересуваше толкова от черните дупки сами по себе си, колкото от процеса, който ги създаваше, и то най-вече от факта, че звездният колапс се начева в широкия, разтеглен край на вселената, който имаме навика да обясняваме посредством теорията на вероятностите на Айнщайн, ала завършва в малкия донемайкъде свят, подчинен на принципите на квантовата механика.

Лисбет беше и си оставаше убедена, че ако съумее да опише този процес, би могла да обедини двата несъвместими езика на вселената — квантовата физика и теорията на вероятностите. Със сигурност обаче това надвишаваше способностите ѝ, точно както проклетото криптиране, така че в крайна сметка се върна на размислите за баща си.

В детството ѝ онази гад бе изнасилвал майка ѝ отново и отново. Това бе продължило чак докато майка ѝ издъхна, след което Лисбет, тогава на 12 години, отвърна на удара с ужасяваща сила. По онова време дори не подозираше, че баща ѝ е дезертирал топшпионин от съветската служба за военно разузнаване ГРУ, още по-малко пък, че един специален отдел в тайната полиция, т.нар. Секция, го защитава със зъби и нокти. При все това още тогава осъзнаваше, че около баща ѝ витае някаква загадка, мрак, до който никой не биваше да се приближава, нито дори да отбелязва съществуването му. Това се отнасяше и до нещо толкова тривиално като името му.

Във всички писма и писмени документи пишеше Карл Аксел Будин и от всички външни лица се очакваше да го наричат Карл. Семейството на „Лундагатан“ обаче знаеше, че това е фалшификат, както и че истинското му име е Зала, или по-точно Александър Залаченко. Той беше човек, способен с оскъдни средства да сплаши хората до смърт, а и беше неуязвим, поне така се струваше на Лисбет.

Макар тогава още да не знаеше неговата тайна, тя все пак разбираше, че баща ѝ може да върши каквото си ще и накрая да се измъкне. Това бе една от причините да изглежда така противно недосегаем. Беше човек, до когото не бе възможно да се добереш по обичайния път и прекрасно го съзнаваше. От другите бащи човек можеше да се оплаче на социалните служби и на полицията. Докато Зала имаше зад гърба си сили, които стояха над всичко. И онова, което Лисбет си бе припомнила току-що насън, бе денят, когато намери майка си безжизнена на пода и реши сама да обезвреди баща си.