Чаровник по рождение
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Чикаго старс #7
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Чаровник по рождение». Краткое содержание книги:
Блу Бейли е тръгнала на мисия – да убие бившето си гадже. Или поне да го нарани сериозно. А колкото до бобърския костюм, в който се е напъхала… Нейна ли е вината, че животът продължава да й хвърля изненадващи пасове? Като например една скъпа, черна спортна кола да спре на магистралата и от нея да слезе гръцки бог…
– Позабавлявахме се – заяви той, докато оглеждаше Блу. – Добре ли си?
Битката й бе завършила, преди да е започнала, но й стана приятно, че той е загрижен за нея.
– Добре съм.
Отвратителните звуци от повръщане най-сетне спряха и директорът изчезна в кабината. Появи се оттам с мъртвешки бледата Карън Ан, която се олюляваше до него.
– На всички нас никак не ни се нрави, когато вие двамата ни карате да приличаме на шайка пияни селяндури в очите на непознатите – обяви той, преди да я поведе през тълпата. – Нима смяташ да прекараш целия си живот, като се биеш с всяко дребничко момиче, което ти напомня за сестра ти?
Блу и Дийн се спогледаха.
След като двойката пияни побойници бяха изведени, съдията, фризьорът, директорът на училището и една жена, която всички наричаха Сил, собственичка на местния магазин за стоки втора употреба, в един глас настояха да почерпят Дийн и Блу. Двамата набързо узнаха, че Рон е глупав, но иначе не бил лош. Че Карън Ан е пълна злобарка – за което съвсем красноречиво свидетелстваха цъфналите краища на зле боядисаната й коса – и си била такава още преди хубавката й дребничка по-малка сестра Лайла да избяга със съпруга на Карън Ан, като на всичкото отгоре двамата прелюбодейци задигнали и новия й червен понтиак файърбърд.
– Тя наистина много обичаше колата си – обясни съдията Пит Хоскинс.
Както се оказа, сестра й Лейла на ръст приличала на Блу и също била с тъмна коса, макар че нейната била малко по-добре оформена, както тактично изтъкна Гари.
– На мен ли го казваш – промърмори Дийн.
– Преди две седмици Карън Ан налетя на Марго Джилбърт – поясни Сил, – а тя дори наполовина не приличаше толкова на Лейла, колкото Блу.
Малко преди Блу и Дийн да си тръгнат, барманът и двойник на Крис Рок, чието истинско име беше Джейсън, обеща да не сервира на Рони и Карън Ан повече от едно питие на вечер, дори и в сряда, когато предлагаха любимата италианска кухня на Рони.
15.
Миризмата на уиски раздразни ноздрите на Ейприл, когато седна на високото столче на бара. Нуждаеше се от едно питие и цигара, точно в този ред.
Само днес.
– Една сода с резен лимон – поръча на бармана, докато вдишваше тютюневия дим в помещението. – Доставете ми удоволствие и ми сервирайте содата в чаша за мартини.
Той се усмихна, а детските му очи жадно я огледаха.
– Имате я.
Какво пък, не искаше толкова много. Сведе поглед към розовите си пантофки от „Марк Джейкъбс". На палеца й се бе появила пришка. „Моят живот в обувки", помисли си тя. Някога носеше платформи с височина дванайсет-тринайсет сантиметра, боти от всякакви видове и форми, обувки с високи тънки токчета, по-високи и по-високи. А сега пантофки и „балеринки".
Тази вечер искаше на всяка цена да се махне от фермата, далеч от презрението на Дийн, но най-вече по-далеч от Джак. Затова отиде с колата до съседния окръг, за да потърси уединение в този скъп ресторант. И при все че нямаше намерение да се отбива в полупразния бар преди вечеря, старите навици умираха бавно.
През целия ден се чувстваше като ръчно плетен пуловер, разплитащ се бримка по бримка. Не вярваше, че може да има нещо по-мъчително от появата на Дийн, но няколкото часа, прекарани с Джак в боядисване на кухнята, бяха разбунили твърде много стари и грозни емоции, заплашващи да избият на повърхността на така трудно постигнатото й спокойствие. За щастие, Джак също като нея нямаше желание за разговори, а и нарочно бяха надули музиката докрай, което правеше невъзможно всякакво словесно общуване.
Затова пък всички мъже в бара тутакси забелязаха появата й. Двама японски бизнесмени внимателно я изучаваха под съпровода на леката популярна мелодия.
„Извинявайте, момчета, но вече не правя групов секс." Един мъж, малко под петдесетте, с повече пари, отколкото вкус, надменно изпъчи гърди. „Жалко, но и на теб днес няма да ти се отвори парашутът."
Но какво ще стане, ако след всичките й усилия, след изцелението, което бе успяла да постигне, Джак Пейтриът отново успее да я омагьоса? Навремето той беше нейното безразсъдство, нейната лудост, началото на падението й. Ами ако всичко се повтори? Не, не можеше. Сега тя контролираше мъжете, а не те нея.
– Сигурна ли сте, че не искате нещо по-силно? – попита готиният барман.
– Но мога. С кола съм.
Той се ухили и доля още сода в чашата й.
– Само ми дайте знак, ако искате нещо.
– Непременно.
Тъкмо в баровете и клубовете тя бе пропиляла живота си и понякога изпитваше нужда да се върне назад, за да си припомни, че онова надрусано момиче, готово да се унижи с всеки мъж, който уловеше окото й, повече не съществува. При все това рискът беше голям. Приглушената светлина, подрънкването на ледените кубчета, възбуждащият мирис на алкохола. За щастие, този бар не можеше да мине за шикозен, а примитивната инструментална версия на „Подръж ме" на „Ролинг Стоунс" толкова я дразнеше, че не се изкушаваше да остане по-дълго. Трябваше да хвърлят зад решетките онзи, който беше направил този боклук.
Мобилният завибрира в джоба й. Тя провери кой я търси и веднага отговори:
– Марк!
– Господи, Ейприл, толкова се нуждая от теб…
Ейприл се прибра в къщата на арендаторите малко преди полунощ. В доброто старо време купоните тъкмо сега започваха. А сега искаше само едно – по-скоро да заспи. Но когато излезе от колата, дочу музика откъм задния двор. Самотна китара и онзи до болка познат хриплив баритон:
Когато си сама в нощта, мислиш ли, скъпа, за мен, както аз мисля за теб!
С годините гласът му бе станал по-дрезгав, по-дълго задържаше думите в гърлото си, като че ли не искаше да ги пусне на воля. Тя влезе в къщата и остави чантата си. За няколко секунди остана неподвижна, със затворени очи, опитвайки се да се овладее. Но после, както винаги, последва музиката.
Той седеше с лице към тъмнеещото езеро. Вместо градинския стол с метални облегалки за ръцете, беше донесъл обикновен кухненски стол с права облегалка. В тревата, до краката си, беше оставил малка чинийка със свещ, за да вижда бележките, който нахвърляше текста на песента.
Бейби, ако знаеше каква болка ми причини,
щеше да плачеш, както аз плача сега.
Изминалите години се стопиха за миг. Той се бе навел над китарата, също както някога – галеше, убеждаваше, възпламеняваше. Пламъкът на свещта се отразяваше в стъклата на очилата, оставени върху бележника. Необузданият бунтар с дълги коси, някогашният млад рокаджия се беше превърнал в зрял, улегнал мъж. Можеше – трябваше – да се прибере в къщата, но музиката я мамеше неудържимо.
Призовавала ли си дъжда,
за да не познаеш отново самотата?
Пожелавала ли си слънцето да угасне?
Джак я видя, но не спря. Продължи да свири заради нея, както някога. Музиката обливаше кожата и като топло лечебно масло. Когато и последният акорд отзвуча и се стопи в мрака, той отпусна ръка върху коляното.
– Какво мислиш?
Някогашното буйно момиче щеше да се свие на кълбо в краката му и щеше да му заповяда още веднъж да изсвири мелодията. Щеше да го посъветва да не сменя акорда в края на първия куплет или да му каже, че долавя в акомпанимента отглас от „Хамънд БЗ". Но зрялата жена само сви небрежно рамене:
– Винтидж Пейтриът.
Това беше най-жестокото нещо, което можеше да каже. Граничещата с мания страст на Джак да експериментира с нови стилни похвати в музиката беше така легендарна, колкото и презрението му към застаряващите рок звезди, повтарящи упорито старите си находки.
– Така ли мислиш?
– Песента е добра, Джак. Знаеш го.
Той се наведе и прибра китарата в калъфа. Светлината на свещта очерта орловия му нос.
– Помниш ли как беше някога? Достатъчно беше само веднъж да чуеш някоя нова песен и вече знаеше дали е добра, или не. Разбираше музиката по-добре от мен.