Чаровник по рождение

– Нита Гарисън вече звъни в полицията и се оплаква от теб! Дай ми портфейла си, преди да са те арестували.

Той я стрелна с поглед през рамо.

– Защо ти е портфейлът ми?

– За да вечерям.

– Нечувана грубост дори за теб. – Той надникна вътре. Чу се нисък, дрезгав кучешки лай, който тутакси замлъкна.

– Госпожо Гарисън! Аз съм Дийн Робилард. Оставили сте задната врата отключена! – извика неканеният гост и влезе.

Блу се вторачи във вратата, сетне се свлече на долното стъпало. Дори полицията на Гарисън не можеше да я арестува, ако не е влязла вътре, нали? Подпря лакти на колене, решена да чака Дийн.

Раздразнен женски глас наруши вечерната тишина:

– Какво си мислиш, че правиш? Веднага изчезвай оттук!

– Зная, че това е малък град, госпожо Гарисън – разнесе се гласът на Дийн, – но би трябвало да държите вратите си заключени.

Вместо да заглъхне, гласът стана още по-гръмък и пронизващ.

– Чу ме! Махай се! – Блу отново различи следи от бруклински акцент.

– Веднага след като поговорим.

– Не говоря на теб. Какво правиш там, момиче?

Блу рязко се обърна и видя на прага госпожа Гарисън да се извисява застрашително над нея. Беше в пълно бойно снаряжение: тежък грим, висока платинена перука, широки светлосини жарсени панталони и туника с деколте тип „лодка" в същия цвят, украсена с безброй златни медальони. Тази вечер подутите й глезени се подаваха над чифт износени яркорозови чехли.

– Това, което правя, е да нахлувам неканена в чужд дом – мина Блу направо на въпроса.

– Тя се страхува от вас – обади се Дийн от вътрешността на къщата, – за разлика от мен. Госпожа Гарисън се опря с две ръце на бастуна и изгледа Блу, сякаш беше гнусна хлебарка.

Младата жена се изправи неохотно.

– Не се страхувам от вас – промърмори, – но не съм яла от закуска, а в затвора видях само автомат за пакетирани храни и безалкохолни напитки и… всъщност няма значение.

Недружелюбната домакиня изсумтя презрително и се затътри навътре при Дийн.

– Направи голяма грешка, господин Голяма работа. Блу надникна вътре.

– Той не е виновен. Прекалено много са го удряли по главата оповести и ставайки жертва на любопитството, пристъпи прага.

За разлика от голия и строго поддържан екстериор, вътре къщата беше претъпкана с мебели и разхвърляна. До задната врата бяха струпани купчини вестници, а едно здраво търка» не нямаше да се отрази зле на пода от златистокафяви теракотени плочки. Върху ниската масичка в провинциален френски стил, сред пръснатата поща, се виждаха празна купа от овесена каша, чаша за кафе и обелка от банан. При все че къщата не беше ужасяващо мръсна, имаше запуснат вид, а във въздуха се носеше възкисел мирис. Един престарял и прехранен лабрадор с посивяла козина на муцуната се беше излегнал в ъгъла, където ръбовете на тапетите на златисти ивици бяха започнали да се отлепват. Кухненските столове със златиста дамаска и малкият кристален полилей придаваха на помещението кичозна ласвегаска атмосфера.

Нита вдигна бастуна си.

– Ще се обадя в полицията.

– Нека ви предупредя, госпожо Гарисън – не издържа Блу. – На пръв поглед Дийн изглежда безобиден и мил младеж, но жестоката истина е, че всички играчи в НФЛ са истински диваци и полуживотни. Той просто се преструва по-добре от повечето от съотборниците си.

– Наистина ли вярваш, че можеш да ме изплашиш? – изсумтя презрително Нита. – Аз съм отраснала на улиците, сладурче.

– Просто ви обяснявам как стоят нещата. Вие го разстроихте, а това няма да доведе до нищо добро.

– Това е моят град. Нищо не може да ми направи.

– Така си мислите вие. – Блу мина покрай Дийн, който бе клекнал, за да погали древния лабрадор. – Футболистите са особено племе, те не се подчиняват на общоприетите закони. Зная, че държите местната полиция в малкото си джобче – трябва да ви напомня, че миналата седмица ми извъртяхте много подъл номер – но в мига, в който Дийн започне да раздава автографи и безплатни билети за мачове, същите полицаи ще забравят името ви.

Блу трябваше да признае, че старата вещица не се даваше лесно. Вместо да подвие опашка, тя се подсмихна ехидно на Дийн.

– Мислиш ли, че това ще сработи? Дийн сви рамене и се изправи.

– Харесвам ченгетата и може да се отбия в полицейския участък. Но честно казано, много повече ме интересува какво ще кажат адвокатите ми за този ваш малък бойкот.

– Адвокати! – Старицата изплю думата с отвращение, сетне отново се захвана с Блу, което беше дяволски нечестно, след като тя толкова самоотвержено се бе нагърбила с ролята на миротворец. – Готова ли си да се извиниш за грубото си и непочтително държание към мен миналата седмица?

– А вие готова ли сте да се извините на Райли?

– Задето казвам истината? Не смятам, че децата трябва да се глезят. Хората като теб винаги се стремят да решат и най-малкия им проблем и по този начин те никога няма да се научат как да станат самостоятелни.

– Това момиче току-що загуби майка си – обади се Дийн с измамно мек глас.

– И откога животът е справедлив? – Злобните й очички се присвиха и дебелият слой сини бронзови сенки се пропука от дълбоките бръчки. – По-добре е да научат как е устроен този свят още докато са малки. Когато аз бях на нейната възраст, ми се налагаше да спя на площадката на противопожарния изход, за да се измъкна от лапите на втория си баща. – Удари бедрото си в масата и чашата за кафе полетя към пода, последвана от купчина пликове с реклами. Нита махна небрежно към бъркотията. – Вече никой в този град не иска да се занимава с домакинска работа. Сега всички черни момичета отиват в колеж.