Аз съм пратеникът

Идват и други хора.

Човекът на Марв с бирата и караокето.

Хората с надуваемия замък.

Изкарваме барбекютата и оставяме Ричи с няколко негови приятели да пазят бирата, докато трае проповедта.

Към десет без четвърт вече всички започват да прииждат и се сещам, че е време да доведа Мила.

- Ей, Марв! - Не мога да повярвам, че го правя. - Мога ли да взема колата ти за десет минути?

- Какво? - Ясно ми е, че ще направи от мухата слон. - Искаш да вземеш скапаната ми кола?

Нямам време за такива неща.

- Да, Марв. Вземам си обратно всяка дума, която съм казал.

- И?

И?

Сещам се.

- Никога повече няма да кажа думичка за нея.

Той се ухилва победоносно и ми хвърля ключовете.

- Пази я, Ед.

Това вече е прекалено. Марв знае, че нямам избор и ще трябва да си държа езика зад зъбите. Дори чака, копелето, но аз си мълча.

- Добро момче! - казва той и аз тръгвам.

Мила чака с нетърпение. Вратата се отваря още преди да съм изкачил стъпалата на верандата.

- Здравей. Джими - казва тя.

- Здравей, Мила.

Отварям й вратата на колата да се качи и потегляме към църквата. През счупеното стъкло полъхва приятно.

Когато пристигаме, е десет без пет. Чака ме изненада. Църквата е претъпкана. Дори виждам майка ми, облечена в зелена рокля. Не мисля, че е дошла заради бирата. Просто не иска да изпусне нищо от случващото се.

Откривам едно от малкото свободни места за сядане и настанявам Мила.

- А ти. Джими? - пита тя притеснено. - Ти къде ще седнеш?

- Не се притеснявай - казвам й. - Ще си намеря място.

Но не си намирам, а заставам при правостоящите в дъното и зачаквам появата на отец О’Райли.

Става десет и църковните камбани прогърмяват над паството. Всички, и децата, и напудрените дами с чантички, и пияниците, и тийнейджърите, и вярващите, които всяка седмица задължително са в църквата, замълчават.

Свещеникът излиза.

Всички чакат думите му.

Известно време той просто оглежда тълпата. После по устните му се плъзва познатата лукава усмивка.

- Здравейте всички! - казва отецът и тълпата като че се взривява.

Хората крещят и аплодират, а отецът изглежда по-оживен от всякога. Още не съм разбрал, че и той си има своите малки трикове.

Няма никакви думи.

Никакви молитви.

Той изчаква врявата да утихне, вади от джоба на расото си хармоника и започва да свири задушевна мелодия. По някое време излизат трима мъже в костюми с доста изпаднал вид и се присъединяват към него. Единият удря кошче за боклук като барабан, вторият свири на цигулка, а третият също свири на хармоника, но по-голяма.

Музиката отеква в църквата и над множеството се възцарява атмосфера, каквато не съм виждал досега тук.

Когато свършват, тълпата отново заревава. Отецът чака. Най-сетне казва:

- Тази песен беше за Господа. Тя иде от Него и е посветена на Него. Амин.