Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Не, братовчедке! Не са момченца — Каза Йорет на сродницата си от Имлот Мелуи, застанала край нея. — Това са периани от далечната страна на полуръстовете; говори се, че там били славни принцове. Мене питай, нали се грижих за един от тях в Домовете. Дребни са, ала храбри. Да знаеш, братовчедке, един от тях само с оръженосеца си проникнал в Черната страна и се сражавал с Мрачния владетел и опожарил Кулата му, просто да не повярваш. Поне така се разправя из Града. Сигурно ще е онзи, дето върви до нашия Елфически камък. Чух, че били близки приятели. Ама какво чудо е господарят Елфически камък — сурово приказва, да знаеш, но има златно сърце, дето се вика, и ръце на целител. „Ръцете на краля са ръце на целител“, рекох аз и тъй се разкри всичко. А пък Митрандир ми каза: „Ще се запомнят словата ти, Йорет“ и…
Но Йорет не успя да продължи просвещението на селската си сродница, защото отекна самотна тръба и се възцари гробовна тишина. Откъм Портата се зададоха Фарамир и Хурин Ключопазителя без други спътници освен четирима стражи с високите шлемове и одеждите на Крепостта, понесли голямо ковчеже от черен лебетрон със сребърен обков.
Сред събраното множество Фарамир коленичи пред Арагорн и каза:
— Последният Наместник на Гондор моли за разрешение да предаде поста си.
И той протегна напред белия си жезъл, но Арагорн сам пое жезъла и го върна обратно с думите:
— Постът ти не е свършил — ще принадлежи на теб и потомците ти, докато трае моят род. А сега изпълни задълженията си! Тогава Фарамир се изправи и викна с ясен глас:
— Гондорци, чуйте Наместника на кралството! Вижте! Най-сетне отново дойде владетел, за да поиска престола. Пред вас е Арагорн, син на Араторн, вожд на Дунеданците от Севера, притежател на Възродения меч, победител в битките, понесъл изцеление в дланите си, Елфически камък, Елесар от рода на Вландил, сина на Исилдур и внука на Елендил Нуменорски. Ще бъде ли крал, ще влезе ли в Града ни завинаги?
Цялата армия и народът изкрещяха да в един глас.
А Йорет подхвърли на сродницата си:
— То това е само церемония, такива са ни обичаите в Града, братовчедке; той вече влезе, нали ти разправях, и ми рече… Но пак се наложи да млъкне, защото Фарамир продължи:
— Гондорци, мъдреците ни казват, че по древен обичай кралят трябва да получи короната от ръцете на баща си преди неговата смърт, а ако не може — сам да отиде и да я вземе от гробницата, където е положен баща му. Но тъй като се налага да постъпим другояче, с правото на Наместник донесох от Рат Динен короната на Еарнур, последния крал, починал в епохата на нашите прадеди.
Стражите пристъпиха напред, Фарамир отвори ковчежето и вдигна високо древната корона. По форма тя напомняше шлемовете на Крепостната Стража, само че беше по-висока и чисто бяла, а крилете от двете страни бяха изваяни от перли и сребро като криле на морска птица — такава беше емблемата на кралете, пристигнали отвъд Морето; в основата бяха вградени седем елмаза, а на върха грееше като огън самотен скъпоценен камък.
Арагорн пое короната, издигна я и изрече:
— Ет Еарелло Ендоренна утулиен. Синоме маруван ар Хилдиниар тен’Амбар-мета!
И това бяха словата, изречени от Елендил, когато, понесен от вятъра, прекосил Морето: „От Великото Море пристигнах в Средната земя. Тук ще живеем, аз и моите потомци, до края на света.“
После, за всеобщо изумление, Арагорн не положи короната на главата си, а я върна на Фарамир и каза:
— Нямат чет ония, що с труд и доблест ми върнаха наследството. В знак на това искам Носителят на Пръстена да ми поднесе короната, а Митрандир, ако желае, нека ме коронова, защото той ни тласна към всичко, което постигнахме, и победата е негова.
Тогава Фродо излезе напред, пое короната от Фарамир и я поднесе на Гандалф; Арагорн коленичи и Гандалф положи Бялата корона на главата му с думите:
— Дойдоха дните на краля и нека бъдат благословени, додето се извисява тронът на Валарите.
А когато Арагорн се изправи, всички замряха, загледани в него, защото им се стори, че едва сега владетелят им се разкрива за пръв път. Величав като древните морски крале се извисяваше той над всички наоколо; прастар изглеждаше, ала и в разцвета на мъжката си сила; мъдрост лежеше на челото му, мощ и изцеление криеха ръцете му, сияние го обгръщаше. И тогава Фарамир извика: