Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Но целителите искат да лежа в постеля още седем дни. А прозорецът ми не гледа на изток.
И сега от устните й звучеше гласът на скръбна девойка. Фарамир се усмихна, макар сърцето му да преливаше от жалост.
— Прозорецът ти не гледа на изток. Това може да се поправи. Такава заповед мога да дам на Управителя. Ако останеш под нашите грижи в този дом и почиваш, лейди, тогава ще се разхождаш из градината когато пожелаеш, и ще гледаш на изток, накъдето отлетяха всичките ни надежди. И тук ще ме завариш да се разхождам и да чакам, загледан на изток като тебе. Ще облекчиш грижите ми, ако понякога разговаряш или просто повървиш с мен.
Тя вдигна глава и отново го погледна в очите, бледото й лице поруменя.
— Как да облекча грижите ти, владетелю? Не бих желала да разговарям с никого сред живите.
— Искаш ли да ти отговоря прямо? — запита той.
— Искам.
— Тогава, Еовин Роханска, ще ти кажа, че си красива. Из нашите планински долини има чудни ярки цветя и още по-чудни девойки, ала до днес не съм виждал в Гондор ни цвете, ни жена — тъй нежна и тъй скръбна. Може би остават само няколко дни, преди мракът да се стовари над света, и когато дойде този час, надявам се да устоя твърдо, но сърцето ми ще е по-леко, ако мога да те виждам, додето Слънцето още сияе. Защото двамата с теб сме минали под крилете на Сянката и една и съща ръка ни изтръгна назад.
— Уви, не и мен, владетелю! — каза тя. — Сянката продължава да тегне върху мен. Не дири от мен изцеление. Дева-воин съм аз и няма нежност в ръката ми. Но благодаря ти поне за това, че не ще трябва да стоя в стаята. Ще се разхождам с разрешение от Наместника на Града.
Тя се поклони и тръгна към дома. А Фарамир дълго се разхожда самотен из градината и сега взорът му се стремеше по-често към сградата, отколкото към източната стена.
Когато се върна в стаята си, той повика Управителя и изслуша всичко, каквото се знаеше за девойката от Рохан.
— Но не се съмнявам, господарю — каза Управителят, — че ще научите повече от полуръста, който лежи при нас; казват, че участвувал в похода на краля и стоял до дамата чак докрай.
И тъй Мери се срещна с Фарамир и двамата разговаряха до вечерта. Фарамир узна много, повече дори от онуй, що казваха словата, и му се стори, че вече разбира донякъде скръбта и безпокойството на Еовин Роханска. А в прекрасната привечер двамата с Мери излязоха на разходка из градината, ала тя не се появи.
Но когато на сутринта излезе от дома, Фарамир я видя на стената; беше облечена в бяло и блестеше под слънчевите лъчи. Повика я, тя слезе и двамата дълго крачиха по тревата, присядаха под някое зелено дърво — ту мълчаливи, ту унесени в разговор. И от този ден това се повтаряше ежедневно. А Управителят гледаше от прозореца си и сърцето му се възрадва, защото той беше целител и сега задачата му ставаше по-лека; и наистина, колкото и да тегнеха заплахи и зли предчувствия в сърцата на останалите, тия двама от пациентите му ден след ден разцъфтяваха и укрепваха.
И тъй настана петият ден, откакто лейди Еовин бе срещнала Фарамир; двамата отново стояха на стената на Града и гледаха навън. Още нямаше вести и всички сърца бяха натежали. И времето вече не беше ясно. Застудяваше. Налетелият през нощта северен вятър пронизваше до кости и продължаваше да се засилва, а земите наоколо изглеждаха сиви и пусти.
Носеха топли дрехи и дебели плащове, а лейди Еовин бе наметнала и широка синя мантия с цвета на бездънното небе в лятна нощ, осеяна със сребърни звезди по горния и долния ръб. Фарамир бе заръчал да донесат тая дреха и сам бе загърнал девойката с нея, както бе застанала тук, край него, тя му се стори безкрайно красива и царствена. Мантията бе изтъкана за майка му, Финдуилас Амротска, която бе починала още млада, носеше му спомена за красота в отдавна отминали дни и за първа печал, ала му се струваше най-подходящата одежда за хубостта и скръбта на Еовин.
Тя потръпна в звездната мантия и над сивите земи погледна на север, към извора на хладния вятър, където ясно блестяха далечни звезди.
— Какво дириш, Еовин? — запита Фарамир.
— Не е ли нататък Черната порта? — отвърна тя. — И не трябваше ли той вече да е стигнал дотам? Седем дни минаха, откакто потегли.
— Седем дни — повтори Фарамир. — Но не мисли зле за мен, ако ти кажа: те ми донесоха и радост, и болка, каквато не съм и очаквал да позная. Радостта да те видя, а болка, защото наистина мрачно тегнат над нас страховете и съмненията на тия злокобни дни. Еовин, не искам светът да свърши сега, не искам да изгубя тъй скоро онуй, що намерих.
— Да изгубиш онуй, що си намерил, владетелю? — отвърна тя; гледаше го умислено с нежните си очи. — Не знам какво си намерил в тия дни, та да го изгубиш. Но хайде, приятелю, нека не говорим за това! Да помълчим! Застанала съм на някакъв гибелен ръб и в бездната под нозете ми царува непрогледен мрак, ала не знам има ли светлина зад мен. Все още не мога да се обърна. Очаквам някаква поличба.