Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Здрава съм — каза тя. — Здрава съм поне телесно, ако не броим лявата ми ръка, а тя ще се оправи. Но пак ще заболея, ако не намеря какво да върша. Няма ли вести от сраженията? Жените нищо не могат да ми кажат.
— Няма вести — потвърди Управителят — освен това, че владетелите са потеглили към Моргулската долина; хората казват, че начело бил новият пълководец от Севера. Велик благородник е той и целител; чудно ми е, че лекарска десница може да върти и меча. Не се среща подобно нещо из Гондор в наши дни, макар някога да е било и тъй, ако не лъжат древните предания. Но вече дълги години ние, целителите, търсим само лек за раните, нанесени от меченосците. Не че и без тях ни е малко работата — светът е пълен с недъзи и злощастия, та не ни трябват и тия, който носят войните.
— За война не са нужни двама врагове, Управителю, и един стига — отвърна Еовин. — А който няма меч, може да загине от меча. Нима тук, в Гондор, само ще събирате билки, докато Мрачният владетел събира армии? И знай, че невинаги е добро да си здрав телесно. Както и невинаги е зле да загинеш в битка, дори сред ужасни страдания. Ако ми бяха позволили в тоя мрачен час, бих избрала второто.
Управителят се взря в нея. Снажна се изправяше тя, с блеснали очи на бялото лице, със стиснат юмрук, както се бе обърнала да погледне през източните прозорци. Той въздъхна и поклати глава. След кратко мълчание тя се обърна към него:
— Няма ли неотложни дела? Кой управлява Града?
— Не знам точно — отвърна той. — Тия работи не ме вълнуват. С Роханските конници е останал някакъв воевода, а за бойците на Гондор чух, че отговаря владетелят Хурин. Но Наместник на Града по право е господарят Фарамир.
— Къде мога да го намеря?
— В този дом, лейди. Той бе тежко ранен, но вече е на път да оздравее. Не знам обаче…
— Ще ме заведете ли при него? Тогава ще знаете.
Владетелят Фарамир се разхождаше сам из градината на Домовете на изцелението и под топлите слънчеви лъчи усещаше как в жилите му се влива нов живот, ала сърцето му бе натегнало и той се взираше отвъд стените, на изток. Когато Управителят се приближи и изрече името му, той се обърна и видя лейди Еовин Роханска; жалост го изпълни, защото видя, че е ранена, а ясният му взор долови в нея скръб и смут.
— Господарю — каза Управителят, — това е лейди Еовин Роханска. Тя препускаше в битката до краля, бе тежко ранена и сега е под мои грижи. Ала не е доволна и желае да разговаря с Наместника на Града.
— Не го разбирай погрешно, господарю — каза Еовин. — Не липсата на грижи ме гнети. Едва ли има по-хубав дом за ония, що дирят изцеление. Но не мога да лежа в клетка сред леност и безделие. В битката дирех смърт. Ала не загинах, а битката продължава.
По знак на Фарамир, Управителят се отдалечи с поклон.
— Що искаш да сторя, лейди? — запита Фарамир. — И аз съм в плен на целителите.
Той се вгледа в нея и тъй като беше дълбоко жалостив, стори му се, че тая красота в скръбта всеки миг ще разкъса сърцето му. А тя го погледна и видя печалната нежност в очите му, ала в същото време разбра, че е израснал сред воини, че нито един от Конниците на Пределите не би могъл да се мери с него в сражение.
— Що искаш? — повтори той. — Ако е в моя власт, ще го сторя.
— Моля те да заповядаш на този Управител да ме пусне оттук — отвърна тя, но макар словата да бяха все тъй горделиви, сърцето й потръпна и тя за пръв път се усъмни в себе си. Досещаше се, че този снажен, суров и нежен мъж може да я помисли просто за капризна като дете, което още няма волята да довърши докрай скучната задача.
— И аз съм под грижите на Управителя — каза Фарамир. — Пък и още не съм поел властта над Града. Но дори да не бе така, пак бих се вслушал в неговия съвет и само в крайна нужда бих оспорвал волята му по въпроси на лечебното изкуство.
— Но аз не диря изцеление — каза тя. — Искам да препусна на бой като брат си Еомер или дори като крал Теоден — той загина и се сдоби със слава и покой.
— Късно е, лейди, да догонваш пълководците, дори и да имаше тая сила — отвърна Фарамир. — Но смъртта в битка все още може да сполети всички ни, независимо дали го желаем, или не. Най-добре ще се подготвиш да я посрещнеш по своему, ако в останалото време се подчиняваш на Целителя. Двамата с теб трябва да изтърпим часовете на очакване.
Тя не отговори, но нещо в нея се размекна, сякаш люта слана отстъпваше пред първото неясно предвестие за пролет. От окото й се отрони сълза и се стече по бузата като блеснала дъждовна капка. Леко се сведе гордата й глава. Сетне тихо, сякаш не нему, а на себе си, тя изрече: