Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Знам — каза той. — Ти желаеш любовта на господаря Арагорн. Защото той беше величав и могъщ, а ти искаше почести и слава, искаше да се издигнеш високо над нищожните твари, плъзнали по земята. И той ти се струваше възхитителен като велик пълководец пред взора на млад войник. Такъв е — властелин човешки, най-велик мъж на нашето време. Но когато получи от него само разбиране и жалост, ти възжела единствено храбра смърт на бойното поле. Погледни ме, Еовин!
Еовин дълго го гледа с нетрепващ взор и Фарамир изрече:
— Не презирай жалостта, дарена от сърце, Еовин! Но аз не ти предлагам жалост. Защото си благородна и храбра дама и сама си извоювала незабравима слава, а за мене си и дама, надарена с хубост, пред която бледнеят даже словата на елфическия език. И аз те обичам. Някога те съжалявах за скръбта. Ала сега, дори никога да не бе познала скръб, страх и несгоди, дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам. Не ме ли обичаш, Еовин?
Тогава сърцето на Еовин омекна или просто тя най-сетне разбра копнежите си. Зимата внезапно отмина и слънцето грейна над нея.
— Стоях в Минас Анор, Кулата на Слънцето — каза тя, — и гледай ти! — Сянката изчезна! Вече не ще бъда дева-воин, не ще препускам с храбрите Конници, нито пък ще диря радост единствено в песните за люта бран. Ще стана целителка и ще обичам всичко, що расне и завързва плод. — Тя отново погледна Фарамир. — Вече не искам да бъда кралица.
— Добре — радостно се разсмя Фарамир, — защото не съм крал. Ала ако Бялата лейди Роханска склони, ще я взема за съпруга. Склони ли, то нека да пресечем Реката и в идните щастливи дни да заживеем в прекрасния Итилиен, за да го превърнем в градина. Дойде ли Бялата лейди, всичко там ще расте с радост.
— Значи ще трябва да напусна народа си, гондорецо? — запита тя. — Нима искаш твоят горд народ да казва: „Ето владетеля, който укроти дивата дева-воин от Севера! Не можа ли да си избере жена от Нуменорския род?“
— Искам — отвърна Фарамир.
Прегърна я и я целуна под грейналото небе и нехаеше, че са на високата стена, открити за хорските погледи. Наистина мнозина ги видяха как обсипани в лъчи слизат от бойниците и ръка за ръка крачат към Домовете на изцелението.
А на Управителя на Домовете Фарамир каза:
— Виж, лейди Еовин Роханска вече е изцелена.
— Щом е тъй — каза Управителят, — освобождавам я от опеката си, сбогувам се с нея и дано вече никога не я сполети недъг или рана. Оставям я на грижите на Наместника, додето се завърне брат й.
Но Еовин каза:
— А сега, когато трябва да се простим, бих искала да остана. Защото сред всички други тъкмо този Дом стана най-благословен за мене.
И тя остана там до завръщането на крал Еомер.
В Града вече всичко бе готово, отвред се стичаха тълпи, защото вестта бе отлетяла до всички краища на Гондор, от Мин-Римон до Пинат Гелин и далечните морски брегове, който можеше да се държи на нозе, бързаше да пристигне в Града. Улиците бяха отново препълнени от жени и красиви деца, които се завръщаха у дома с наръч цветя; от Дол Амрот пристигнаха най-изкусните арфисти в цялата страна, идваха музиканти с виоли, флейти и сребърни тръби, сладкогласни певци от долините на Лебенин.
Най-сетне настана вечерта, когато от стените можеха да се видят разпънатите в полето шатри и навсякъде запламтяха фенери, докато множеството очакваше зората. А когато в ясното утро слънцето изгря над източните планини, незабулени вече от сенки, всички камбани запяха и знамена се развяха по вятъра, а от Бялата кула над Гондор за сетен път се издигна ярко сребристият флаг на Наместниците, грейнал като сняг под слънцето, без герб и девиз.
Пълководците на Запада водеха армията си към Града и народът гледаше как се задават редица след редица, искрейки в изгрева и потръпвайки като сребърни вълни. Тъй стигнаха до Портата и спряха на един фурлонг от стените. Пробивът още не бе възстановен, но входът на Града бе преграден с бариера и край нея стояха стражи в сребристо-черни одежди с дълги мечове в ръце. Пред бариерата чакаха Фарамир Наместникът, Хурин, Пазител на ключовете, още неколцина гондорски пълководци и лейди Еовин Роханска с Елфошлем и мнозина рицари от Пределите; от двете им страни се тълпяха радостни хора в пъстри премени и с гирлянди от цветя в ръцете.
И тъй пред стените на Минас Тирит се очерта широко празно пространство, оградено от рицарите и бойците на Гондор и Рохан, от народа, придошъл от Града и всички кътчета на страната. Над множеството се възцари тишина, когато от армията излязоха Дунеданците, облечени в сиво и сребристо; начело бавно крачеше владетелят Арагорн. Беше облечен в черна ризница със сребърен пояс и дълга снежнобяла мантия, закопчана на шията с голям скъпоценен камък, пръскащ отдалеч зелено сияние; беше гологлав, само на челото му светеше звезда, закрепена с изящна сребърна панделка. До него бяха Еомер Рохански, принц Имрахил, Гандалф в бели одежди и четири дребни фигурки, привличащи изумените погледи на народа.