Шогун

— Знам думата, да.

— Стихотворение, Анджин-сан, не виждате ли?

Ако Блакторн знаеше как да се изрази, той би казал: „Не, Ябу-сан. Но чак сега ми стана ясно какво всъщност е била намислила — от момента, в който заповяда на Йошинака да убие първия самурай.“ Стих, казваш? Това беше отвратителен, безстрашен, безсмислен и изумителен ритуал, в който смъртта бе формализирана и неизбежна, както при испанската Инквизиция, и смъртта на всеки един от тези мъже беше само прелюдия към смъртта на Марико. Сега вече всички сме обречени, Ябу-сан — и вие, и аз, и крепостта, и Кири, и Очиба, и Ишидо. Всички! И то само защото тя е решила да доведе докрай нещо, което смята за необходимо. Кога ли е взела това решение? Отдавна. Или по-право Торанага е взел решението вместо нея.

— Съжалявам, Ябу-сан, нямам достатъчно думи.

Ябу почти него чу. Крепостните стени и улицата бяха стихнали, всички стояха неподвижни като статуи. После улицата постепенно оживя, хората заговориха с приглушени гласове, задвижиха се с плавни, бавни движения, слънцето отново запрепича, всички излязоха от своето вцепенение.

Ябу въздъхна, изпълнен с тъга.

— Истински стих, Анджин-сан — повтори той и напусна кулата.

Когато Марико вдигна меча от земята и тръгна сама напред, на Блакторн му идеше да скочи долу, да се втурне срещу противника й, да я защити, да простреля главата на Сивия, преди той да има Време да я убие. Но — като всички останали — и той нищо не направи. Не защото се страхуваше. Вече не се боеше от смъртта. Нейната храброст му показа колко е безсмислен този страх, пък и той отдавна се беше примирил с него — още през онази нощ в селото, когато посегна на живота си.

Тогава наистина щях да забия ножа в гърдите си. И оттогава страхът ми от смъртта се изличи — както тя ми беше обещала. „Неописуемата радост от живота може да се оцени само ако живееш на ръба на смъртта“ — каза тя.

Не си спомням как Оми е спрял ръката ми — помня само, че когато се събудих на другата сутрин, се чувствувах като новороден.

Очите му не се откъсваха от мъртвите — там долу на улицата. Можех да убия онзи Сив вместо нея, помисли си той, и може би още един, няколко, но винаги щеше да има още един и моята смърт нямаше да наклони везните. Не се боя от смъртта, отново си каза той. Само съм ужасен, че с нищо не мога да й помогна.

Сивите започнаха да прибират телата, отнасяйки се еднакво почтително и към Кафяви, и към Сиви. Много от самураите започнаха да се разотиват, сред тях бяха и Кияма с неговите хора, жените, децата и прислужничките си тръгнаха до една, като вдигаха прах с краката си. Обонянието му се изпълни с острия, леко зловонен мирис на смъртта, примесен със соления морски ветрец, ала умът му бе замъглен от мисълта за нея и нейната храброст, която го изпълваше с неуловима топлота. Той погледна слънцето, прецени го — до залез оставаха шест часа. Тръгна към стъпалата.