Шогун

Кири изстена. Лек ветрец развя крайчетата на ефирния шал на Марико. Някой изшътка на едно заплакало дете и то млъкна. Всички чакаха със затаен дъх.

— Мияй Кадзуко-сан! — извика Марико. — Поемете, моля, командуването. Кадзуко беше млад, висок, много горд от оказаната му чест, гладко избръснат, с изпъкнали скули. Изскочи от групичката Кафяви недалеч от Кияма и вратата, мина покрай носилките на Кири и Садзуко, застана пред Марико и ниско й се поклони.

— Да, Тода-сама. Благодаря. Ей, вие! — извика той на челната колона. — Тръгвайте!

Напрегнати като струни, някои изплашени, всички настръхнали, самураите се подчиниха и колоната отново потегли. Кадзуко крачеше до носилката на Марико. На стотина крачки пред тях от строените покрай стената самураи напред излязоха двадесет Сиви и безмълвно им препречиха пътя. Двадесетте Кафяви продължиха непреклонно напред, но някой се поколеба за миг и всички постепенно спряха.

— Разчистете ги! — провикна се Кадзуко.

Един от Кафявите се метна напред, останалите след него и последва бързо и ожесточено кръвопролитие. Всеки път, щом паднеше някой Сив, друг мълчаливо се отделяше от стената и заемаше мястото на падналия си другар. Всеки двубой беше честен и почтен — един срещу един, ето че станаха петнадесет на петнадесет, после осем срещу осем, няколко ранени Сиви се мятаха в прахта, после трима Кафяви останаха да се сражават с двама Сиви, така че още един Сив се присъедини към боя, който накрая се превърна в двубой. Последният останал Кафяв, облян в кърви и целият покрит с рани, вече бе излязъл победител от четири двубоя. Последният Сив лесно се справи с него и застана сам сред труповете, вперил поглед в Мияй Кадзуко.

Всички Кафяви бяха мъртви, а от Сивите осемнадесет бяха убити и четирима тежко ранени.

Кадзуко пристъпи напред, вадейки в движение меча си в настъпилото гробно мълчание.

— Момент! — извика Марико. — Почакайте, моля ви, Кадзуко-сан.

Той спря, без да откъсва поглед от Сивия, а ноздрите му потръпваха от желание да са бие. Марико слезе от носилката и се приближи до Кияма.

— Кияма-сама, официално ви моля да наредите на тези хора да се махнат от пътя ни.

— Много съжалявам, Тода-сама, но заповедите, издадени за крепостта, важат за всички. Те са напълно законни. Ако желаете, мога да свикам заседание на регентите и да помоля да ги отменят.

— Аз съм самурай! Имам недвусмислена заповед, узаконена от бушидо и нашия самурайски кодекс! Длъжна съм да я изпълня и освен това тя по закон отменя всички нареждания, издадени от кого да е! Законът може да противоречи на разума, но разумът не може да направи закона невалиден. Ако не ми позволяват да се подчиня на заповедта, за мен става невъзможно да живея с подобен позор.

— Веднага ще свикам заседанието.

— Моля да ме извините, Кияма-сама, но какво възнамерявате да правите, е лично ваша работа. Мен ме интересува единствено заповедта, получена от моя законен господар, и собственият ми позор. — Тя се обърна и тихо се приближи до челото на колоната. — Кадзуко-сан, моля ви да ни изведете от крепостта.