Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Спряха. Сам погали ръката на господаря си, която не бе изпуснал нито за миг. Сетне въздъхна:
— В каква приказка бяхме, а, господин Фродо? Как ми се иска да я чуя! Мислите ли, че ще казват: А сега е ред на легендата за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата? И тогава всички ще замлъкват като нас в Ломидол, когато ни разказваха легендата за Берен Едноръки и Безценния Камък. Как ми се иска да я чуя! И се питам как ли ще продължи подир нас.
Но докато се мъчеше с тия думи да пропъжда страха докрай, очите му все блуждаеха на север — на север, към извора на ветровете, където далечното небе се проясняваше, а хладният порив се превръщаше в ураган и подгонваше мрака и облаците на разрухата.
И тъй ги видя отдалеч Гуаихир със зоркия си поглед, когато долетя с побеснелия вятър, и презрял небесните заплахи закръжи из въздуха — две дребни, изгубени тъмни фигурки, стиснали ръка в ръка на малкия хълм, докато светът с пъшкане се тресеше под тях и наблизо прииждаха огнени реки. И тъкмо когато ги откри и връхлетя надолу, видя ги да рухват — може би изтощени, може би задавени от пушеци и жега, а може би просто поразени най-сетне от отчаянието, закриваха очи пред смъртта.
Лежаха един до друг, а надолу се стрелна Гуаихир, надолу летяха Ландровал и бързият Менелдор и насън, без да знаят каква участ ги е сполетяла, скиталците бяха вдигнати и понесени надалеч от мрака и огъня.
Когато се събуди, Сам откри, че лежи на някаква мека постеля, но над него тихо се полюшваха клонести буки и през младите им листа проблясваха златистозелени слънчеви лъчи. Сладки аромати се смесваха и изпълваха въздуха.
Той си припомни това благоухание — дъха на Итилиен — и промърмори:
— И таз добра! Колко ли съм спал?
Защото ароматът го бе върнал към онзи ден, когато бе наклал огънче на припек под склона; за миг всичко останало бе изпаднало от пробуждащата се памет. Протегна се и дълбоко си пое дъх.
— Ама какъв сън сънувах! — рече си той. — Добре, че се събудих! Сепна се и чак сега видя, че Фродо лежи край него, потънал в спокоен сън. Едната ръка бе отметнал под главата си, другата лежеше над завивката. Това бе дясната ръка и безименният пръст липсваше.
Всички спомени нахлуха като порой и Сам се провикна:
— Не е било сън! Къде сме тогава? А нечий глас тихо изрече изотзад:
— В земите на Итилиен под грижите на краля и той ви чака. С тия думи пред него застана Гандалф, облечен в бяло; сега брадата му сияеше като чист сняг в проблясващите през листата слънчеви лъчи.
— Е, почтени Самознай, как се чувствуваш? — добави той. Но Сам се отпусна по гръб, загледа го със зяпнала уста и дълго не можа да отговори от смайване и велика радост. Накрая думите се процедиха през свитото му гърло:
— Гандалф! Мислех те за мъртъв! Всъщност мислех и себе си за мъртъв. Нима е изчезнала всяка печал? Какво е станало със света?
— Една огромна Сянка си замина — каза Гандалф, сетне се разсмя и гласът му бе като музика или като звън на вода сред пресъхнали земи; и докато Сам слушаше, дойде му наум, че от безброй дни не е чувал смях, този звук на чиста радост. Той се лееше в ушите му като ехо от всички веселби, които някога бе преживявал. Ала вместо да се разсмее с него, избухна в ридания. А после, както благодатен дъжд отминава с пролетния вятър и слънцето грейва още по-ярко, тъй и сълзите му секнаха, бликна смях и с този смях той рипна от ложето.
— Как се чувствувам? — викна той. — Е, не знам как да го кажа. Усещам… усещам… — размаха ръце из въздуха — усещам се лек, сякаш пролет е дошла подир зимата и слънцето огрява листата, сякаш пеят фанфари и арфи и звънят всички песни, които съм чувал някога! — Той млъкна и се обърна към своя господар. — Но как е господин Фродо? Не е ли срамота, дето тъй пострада горката му ръка? Но се надявам, че инак всичко е наред. Жестоки изпитания преживя.
— Да, инак всичко е наред — изрече Фродо, седна и се разсмя на свой ред. — Бях задрямал, докато те чаках, Сам, сънливец такъв. Събудих се още рано сутринта, а вече трябва да отива към пладне.
— Пладне? — повтори Сам и се опита да пресметне. — Пладне, но на кой ден?