Смъртоносно бяло

Лорелай беше истинското й име и не бе взето от митичната сирена на Рейн, а от героинята на Мерилин Монро в „Господата предпочитат блондинки“, любимия филм на майка й. Мъжете я проследяваха с очи, когато минаваше покрай тях по улицата, но тя не извикваше у него нито дълбокия копнеж, нито режещата болка, които бе познал с Шарлот. Дали причината бе, че Шарлот бе отнела способността му за нови силни чувства, или просто на Лорелай й липсваше нужната магия, той не можеше да каже. Нито Страйк, нито Лорелай бяха изричали „Обичам те“. В случая със Страйк това беше, защото колкото и желана и забавна да я намираше, не би могъл да го заяви искрено. Удобно му бе да приема, че така е и при Лорелай.

Тя неотдавна бе приключила петгодишна връзка със съжителство, когато след няколко продължителни погледа през тъмната дневна на Уордъл той бе отишъл при нея да я заговори. Искал бе да й повярва, когато му каза колко прекрасно било да има апартамента само за себе си и да си върне свободата, само че напоследък долавяше мънички следи на недоволство, когато й съобщаваше, че трябва да работи през уикенда, подобни на първите тежки капки дъжд, предшестващи буря. Тя го отричаше, когато бъдеше поставена натясно: не, не, разбира се, че не, след като се налага да работиш...

Но Страйк бе изложил безкомпромисните си условия още от самото начало на връзката: работата му бе непредсказуема, а финансовото състояние лошо. Единствено нейното легло възнамеряваше да посещава, но ако тя търсеше предсказуемост и трайност, той не бе мъжът за нея. Тя даде вид да е задоволена от уговорката и ако това се бе променило в течение на десетте месеца, Страйк бе готов да сложи край, без да се почувства засегнат. Може би тя го усещаше, защото не предизвикваше никакви спорове. Това го радваше и не само защото искаше да си спести неприятности. Харесваше Лорелай, приятно му бе да спи с нея и я намираше напълно добра за връзка, потребна му в дадения момент – по причини, над които не желаеше да размишлява, но които добре му бяха ясни.

Месото с ориз по тайландски беше превъзходно, разговорът им – лековат и забавен. Страйк не разправи на Лорелай нищо за новия случай, освен че се надяваше той да се окаже едновременно доходен и интересен. След като заедно измиха съдовете, оттеглиха се в спалнята с нейните бонбоненорозови стени и завесите с каубойки и понита, нарисувани като по анимационните филми.

Лорелай обичаше да се появява във впечатляващ вид. Тази вечер в леглото тя носеше дълги копринени чорапи и черен корсет. Имаше рядко срещаната дарба да създава еротична атмосфера, без да стига до пародия. Може би с липсващия си крак и счупен нос Страйк би трябвало да се почувства нелепо в този будоар, тъй фриволен и симпатичен, но тя разиграваше Афродита срещу неговия Хефест дотолкова изкусно, че понякога успяваше да прогони от съзнанието му мислите за Робин и Матю.