Смъртоносно бяло

– Добър ход – заявил беше без колебание старият му приятел Дейв Полуърт, когато Страйк му съобщи за годежа. – Жалко би било да пропилееш уменията си за битки. Само че сега рискът да загинеш е леко повишен, приятел.

Наистина ли някога бе вярвал, че ще се стигне до сватба? Как си бе представял Шарлот да се примири с живота, който можеше да й предложи? След всичко преживяно нима се бе надявал, че могат да преминат през пречистване заедно, след като всеки бе увреден по свой си грозен начин? Докато седеше под слънцето с Лорелай до него, на Страйк му се струваше, че в продължение на няколко месеца едновременно го бе вярвал с цялото си сърце и бе знаел, че е невъзможно. Не беше кроил планове за повече от две-три седмици напред, прегръщал бе Шарлот нощем, сякаш е последният човек, останал на планетата, сякаш Армагедон можеше да ги раздели.

– Искаш ли още кафе? – обади се Лорелай.

– По-добре да тръгвам – отвърна Страйк.

– Кога ще те видя? – попита го, след като той плати на келнера.

– Казах ти, новата задача е голяма и сложна. Известно време няма да съм в състояние да предскажа в какви часове ще се налага да работя. Ще ти позвъня утре. Ще излезем някъде в първата вечер, която ми се освободи.

– Добре – отговори тя и се усмихна, после добави тихо: – Целуни ме.

Той го направи. Тя притисна плътните си устни към неговите и прати ярки и неудържими спомени от ранната утрин. Откъснаха се един от друг. Страйк се усмихна, каза й довиждане и я остави да седи под слънцето с вестника й.

Министърът на културата не покани Страйк да влезе, когато отвори вратата на къщата си на Елбъри Стрийт. Нещо повече, Чизъл изглеждаше нетърпелив детективът да си тръгне възможно най-бързо. След като взе кутията с подслушвателните устройства, измърмори:

– Да, добре, ще имам грижата тя да ги получи. – Канеше се да затвори вратата, когато внезапно подвикна след Страйк. – А тя как се казва?

– Вениша Хол – отвърна Страйк.

Чизъл затвори, а Страйк уморено пое обратно по улицата с тихи златисти къщи към метрото и Денмарк Стрийт.

Офисът му изглеждаше гол и мрачен след апартамента на Лорелай. Страйк отвори прозорците, за да пусне шума от Денмарк Стрийт под тях, където меломани продължаваха да посещават магазините за инструменти и плочи, за които Страйк се опасяваше, че са обречени поради предстоящото обновление. Звуците на двигатели и клаксони, на разговори и стъпки, на китари, изпробвани от евентуални купувачи, и далечното пеене на поредния уличен музикант бяха приятни за Страйк, когато се настани да работи с пълното съзнание, че му предстояха часове на стола пред компютъра, ако искаше да се запознае в общи линии с живота на обектите си чрез интернет.

Ако човек знаеше къде да търси и разполагаше с време и умения, можеше да изрови от киберпространството подробности за много хора: призрачни екзоскелети, понякога частични, друг път смущаващо пълни на живота, воден от техните съответствия в плът и кръв. Страйк бе усвоил много фокуси и тайни, станал бе вещ в ровенето дори в най-потайните кътчета на интернет, но често и най-невинни сайтове съдържаха неоценимо богатство и бяха нужни немного съпоставки между тях, за да се оформят детайлни лични истории, които небрежните им притежатели изобщо не бяха възнамерявали да споделят със света.