Смъртоносно бяло

– Не мислиш ли, че проявяваш лицемерие, по дяволите?

Когато беше ядосан, кожата около носа и горната му устна се опъваше. Робин го бе забелязала преди години, но напоследък това предизвикваше у нея едва ли не отвращение. Никога не го спомена пред психотерапевтката. Изглеждаше твърде гадно, твърде първично.

– И как така съм лицемерка?

– Да ходиш да си гукате на чашка...

– Мат, аз работя с...

– ...а после да се оплакваш, че аз съм обядвал със Сара.

– Обядвай си с нея! – рече Робин и пулсът й се ускори от гняв. – Прави го! Между другото, вчера я срещнах в „Червения лъв“ с мъже от службата. Не искаш ли да се обадиш на Том и да го осведомиш, че годеницата му е пийвала с колеги? Или само на мен не ми е позволено да го правя?

Кожата около носа и устата му дотолкова се изопна, че заприлича на животинска муцуна: бледа муцуна на зъбещо се куче, помисли си Робин.

– Щеше ли да ми кажеш, че си излязла на питие с него, ако Сара не те беше видяла?

– Да – отвърна Робин с нарастващ яд. – И трябваше да си знам, че ще се държиш тъпо по този повод.

Напрегнатата атмосфера след този спор, който в никой случай не бе най-сериозният през последния месец, витаеше през цялата неделя. Едва през последните час-два перспективата за мача на Англия развесели Матю и той отново стана приветлив. Робин дори прояви инициативата да му донесе „Перони“ от кухнята и го целуна по челото, преди да го остави с чувството, че се е освободила за своите цветни контактни лещи и за подготовката си за следващия ден.

Дискомфортът в очите й постепенно намаля от честото мигане. Робин отиде до леглото, върху което беше лаптопът й. Придърпа го към себе си и видя, че току-що се бе получил имейл от Страйк.