![Бунтът на кралицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/2/1/buntt-na-kralicata-bg-download.jpg)
Бунтът на кралицата [bg]
- Автор: Росс Ребекка
- Серия: Бунтът на кралицата #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2852-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бунтът на кралицата [bg]». Краткое содержание книги:
Погледнах нагоре и спретнатите дъбове на Магналия се разкривиха, превръщайки се в тъмна гора от борове и елши, трепетлики и хикори. Имах чувството, че гората ме караше да изтънявам; ушите ми пукаха, а коленете ме боляха, докато преобразяването ме завладя напълно.
Той също си беше порязал ръката на някакъв клон. На същото място като мен. Беше спрял, за да я огледа, да размаже кръвта по върховете на пръстите си.
Нямаше време за това.
Продължи да криволичи през гората с тихи стъпки, с леко накъсано дишане. Не беше загубил форма; беше нервен, неспокоен. Но познаваше дървото, което търсеше, и продължи през клоните, които се закачаха за него като нокти, докато си проправяше път до него.
Най-сетне стигна до стария дъб.
Той беше тук много преди другите дървета, беше избуял нагоре, образувайки плътен балдахин. Като момче често идваше при това дърво, беше се катерил, беше си почивал в клоните му и бе издълбал инициалите си в кората му.
Сега се смъкна на едно коляно пред него, оцветен в синя студена светлина от здрача, и се захвана да копае. Глинестата пръст още бе размекната от пролетните дъждове и той изрови дълбока дупка сред по-слабите корени.
Бавно издърпа дървения медальон изпод туниката си, отдръпна го от врата си. Той се залюля тежко в бавен кръг, докато висеше от пръстите му.
Беше поръчал на дърводелеца си да го изработи; грозноват дървен медальон с големината на юмрук. Той беше предназначен за една цел; да съхранява и пази нещо. Ковчеже за камък.
Ръцете му бяха изцапани с пръст, когато отвори закопчалката просто да го погледне за последен път.
Камъкът на здрача лежеше в ковчежето си, полупрозрачен с изключение на миниатюрно проблясваща червена искрица. Все едно наблюдаваше последните удари на умиращо сърце, последната капка кръв, стичаща се от смъртоносна рана.
Заключи медальона и го пусна в тъмнината на дупката.
Докато го заравяше — натъпка го дълбоко в земята, разпръсна борови иглички и листа, — отново се усъмни в себе си. Предпочиташе да го скрие в замъка — имаше толкова много тайни проходи и пролуки, — но ако някога го откриеха сред стените му, той щеше да си изгуби главата. Трябваше да го върне обратно на пръстта.
Удовлетворен, той се надигна и коленете му изпукаха. Точно преди да се извърне, претърси дълбоките бразди на сандъка. И там… пръстите му го откриха, напипаха старите следи от издълбаните му инициали.
Т. А.
Той се усмихна.
Само още един човек знаеше за това дърво — брат му, а той беше мъртъв.
Остави дървото на сенките и пое с криволичене през гората, точно когато падаше мракът и вече не можеше да вижда.
Опипом се измъкна навън.
Изминах тичешком остатъка от алеята, нагоре по хълма до вътрешния двор през потоци от дъжд. Дишах с мъка, защото — за разлика от него — не бях във форма, и едва не си раздрах прасеца, когато се спънах по предното стълбище.
Все още усещах мислите му в своите, като масло, плъзгащо се по вода, пораждащи остра болка в главата ми, все още усещах тежестта на медальона, висящ от пръстите ми.
Камъка на здрача.
Той го бе скрил, беше го заровил в пръстта.
Значи принцовете наистина го бяха отмъкнали от шията на кралицата.
Но по-важното… дали камъкът още беше заровен там, под онзи стар дъб?
Нахълтах през предните врати, стряскайки иконома със сънлив поглед, и хукнах надолу по коридора към кабинета на Вдовицата. Почуках, оплисквайки с вода целите врати.
— Влез.
Влязох в кабинета й; тя моментално се изправи на крака, сепната от вида, в който се появих; вир-вода, с кръв, капеща по ръката ми.
— Бриена? Какво има?
Всъщност не знаех. Дори не бях помислила какво щях да й кажа, но ми тежеше нуждата да споделя с някого. Ако Картие беше тук, щях да му разкажа всичко. Или на Мерей. Но бяхме само двете с Вдовицата и затова ботушите ми изджвакаха по килима й, докато сядах в стола срещу писалището й.
— Мадам, трябва да ви кажа нещо.
Тя бавно се отпусна обратно в стола си с широко разтворени очи:
— Нарани ли те някой?
— Не, но…
Тя чакаше, бялото на очите й още изпъкваше.
— Аз… имам видения — подех. — Неща от миналото, мисля.
Разказах й за първото преобразяване, породено от Книгата на часовете. Споделих й за музиката на Мерей, с нейните мевански влияния, които бяха породили видение за някаква северна планина. А после й описах ситуацията с моята и неговата рана, гората и заравянето на камъка.