Бунтът на кралицата [bg]

Единайсет

Заровен

Юли 1566 г.

Следващият месец отмина тихо и спокойно. Копнеех за музиката на Мерей, за смеха на Абри. Липсваха ми непринудената живопис на Ориана, игрите на Сибил и компанията на Сири. Макар единственият ми другар да бе самотата, предано се отдавах на учението си. Запълвах часовете си с книги и родословия, с анатомия и изучаване на билките, с исторически летописи и астрономия. Исках да мога да се насоча към всеки клон на науките, към който пожелаех.

Всеки понеделник пишех на Картие.

Отначало беше само за да му искам съвети за учението си. Впоследствие писмата ми станаха по-дълги, жадни за разговор с него, макар и той да се състоеше от мастило и хартия.

Неговата кореспонденция отразяваше моята, отначало пишеше съвсем сбито; даваше ми списъци с неща, които да уча, както често бе правил в миналото, а после ме питаше какво мисля. Постепенно започнах да го насърчавам да споделя повече, докато за писмата му вече бяха нужни две страници, а след това — три. Той пишеше за баща си, за това как е израсъл в Деларош, за причината да избере науките. Съвсем скоро писмата ни вече не се отнасяха за уроци, а за взаимно опознаване.

Удивяваше ме фактът, че в продължение на три години бях разговаряла с него почти всеки ден, а имаше толкова много неща, които не знаех за него.

Месецът премина в писма и учебни занимания, докато Вдовицата изпращаше запитвания до потенциални покровители, всяко от които бе любезно отхвърляно. За щастие, през четвъртата седмица в очакване най-после се случи нещо.

Един следобед вървях по дългата алея под дъбовете и заплахата от приближаваща гръмотевична буря, и чаках пощата. Отдалечих се достатъчно, за да не виждам къщата, избрах дърво, под което да седна, облягайки се на ствола, и затворих очи, докато мислех колко време ми остава от лятото. Точно тогава дойде дъждът, капейки леко през шумолящите клони над мен. С въздишка се надигнах и ръкавът ми се закачи на едно клонче.

Почувствах парещото усещане от порязването на ръката си.

Бурята избухна над мен, наквасвайки роклята и косата ми, докато неохотно оглеждах раната си. Ръкавът ми беше скъсан и от ръката ми се процеждаше кръв. Леко докоснах раната и кръвта изцапа върховете на пръстите ми.

Усетих жужене в ушите, тръпка по кожата, същото предупреждение, което мълнията понякога изпраща, преди да удари. Бурята вече носеше не сладкото ухание на ливадите, а горчивия мирис на пръст, и загледах как ръцете пред мен се уголемиха и се превърнаха в мъжки, с разкривени кокалчета с петна от пръст и кръв.