Бунтът на кралицата [bg]

Картие се забави с отговора. За миг си помислих, че не ме беше чул. Но той отвърна:

— За това, че ще останеш през лятото ли? Да.

Искаше ми се да разбера какво мислеше за уговорката. Но думите заседнаха в гърлото ми и затова премълчах, усуквайки пръсти в тревата.

— Знанието, че ще си тук, успокоява ума ми — каза той. — Не е нужно да прибързваме. Подходящият покровител ще се появи, когато му дойде времето, когато си готова.

Въздъхнах; около мен времето вече не бързаше, а вървеше мудно, точеше се бавно като пчелен мед през зимата.

— Междувременно — продължи той, — е най-добре да подновиш учебните си занимания, да поддържаш ума си остър. Няма да съм тук да те напътствам, но вярвам, че ще продължиш да се усъвършенстваш сама.

Наклоних брадичка, за да го погледна; косата ми се разстла около мен.

— Няма ли да бъдете тук? — Разбира се, знаех това. След цикъл по посвещаване на новите адепти всички ариали заминаваха за лятото, за да си починат след седемте непрекъснати години на преподаване. Напълно редно беше да го оставя да замине и да се отпусне, да се забавлява.

Той наклони лице да ме погледне в очите. По устните му се мярна сянка на усмивка, когато каза:

— Не, ще отсъствам. Но вече казах на Вдовицата да ми съобщи веднага щом ти намери покровител. Искам да съм тук, когато се срещнеш с тях.

А на мен ми се прииска да възкликна, че никога нямаше да се сдобия с покровител. Че изобщо не биваше да ме приемат в Магналия. Но скръбта искаше да завладее гласа ми, а аз нямаше да й дам власт да заговори. Не и когато Картие ми беше дал толкова много.

— Това е мило… че бихте искали да сте тук — казах и хвърлих поглед обратно към облаците.

— Мило ли? — изсумтя той. — В името на светците, Бриена. Нали осъзнаваш, че не бих посмял да те оставя да си тръгнеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице?

Хвърлих поглед обратно към него, с широко отворени очи:

— И защо?

— Трябва ли да отговоря на това?

Един облак измести слънцето и ни покри със сивота, изпивайки светлината. Реших, че съм лежала тук достатъчно дълго и се изправих на крака, изтупвайки стръкчета трева от полите си. Дори не си направих труда да обуя обувките и чорапите си. Зарязах ги и тръгнах, избирайки първата пътека, която се разкри пред мен.

Картие бързо ме последва и тръгна плътно до мен:

— Ще повървиш ли с мен, моля те?

Забавих ход, подканвайки го да се нагоди към темпото ми. Направихме два завоя по пътеката; слънцето се завърна с ожесточена влажна горещина, преди той да заговори отново.

— Искам да съм тук да се срещна с покровителя ти, защото държа на теб и искам да знам къде ще те отведе влечението ти. — Той хвърли поглед към мен; бях приковала поглед напред, страхувайки се да се поддам на погледа му. Сърцето ми беше като диво създание вътре в мен, отчаяно копнеещо да избяга от своята клетка от кост и плът. — Но по-важното е, за да мога да ти връча наметалото ти.