Бунтът на кралицата [bg]

— Баща ви сигурно е бил много горд — прошепнах.

— Той почина, точно преди да успея да му покажа мантията си.

Наложи се да впрегна цялото си самообладание, за да не протегна ръка към него, да хвана ръката му и да преплета пръсти с неговите, да го утеша. Но гръбнакът ми не помръдна; все още бях ученичка под неговото наставничество и докоснех ли го, това щеше само да отприщи копнежите, които и двамата изпитвахме.

— Учителю Картие… толкова съжалявам.

— Това е мило от твоя страна, Бриена. Светците са ми свидетели, че пораснах бързо, и въпреки това много неща ми бяха спестени. Намерих дом тук в Магналия.

Стояхме заедно в тихата гореща светлина на утрото; време, създадено за нови начала, време, впримчено между младостта и зрелостта. Можех да стоя с него с часове, скрита между зелените живи растения, заслонена от облаците и слънцето, разговаряйки за миналото.

— Ела, най-добре е да се връщаме в къщата — каза той тихо.

Тръгнах редом с него. Заобиколихме обратно до предния двор, където с ужас видях, че карикатурата, на която бе изобразен, стоеше отгоре в кошницата ми. Втурнах се да я обърна, докато нахлузвах кошницата през ръката си, молейки се да не я види, докато се качвахме по стълбите в тихото фоайе.

Кожената му раница стоеше на пейката в преддверието и аз се опитах да не гледам към нея, знаейки, че наметалото ми бе прибрано в нея, докато той я вземаше в ръце.

— Имам подарък за вас — казах и посегнах под пергамента, за да намеря последната книжка с поезия в кошницата си. — Вероятно не помните, но един от първите уроци, които ми преподадохте, беше посветен на поезията, и четохме това стихотворение, в което се влюбих…

— Помня — каза Картие и пое книжката. Запрелиства страниците, а аз гледах, докато четеше безмълвно едно от стихотворенията, и удоволствието потрепваше по лицето му като слънчеви отблясъци по вода. — Благодаря ти, Бриена.

— Знам, че това е прост подарък — казах със запъване, чувствайки се така, сякаш бях свалила от себе си цял пласт дрехи, — но си помислих, че ще ви хареса.

Той се усмихна, докато пъхаше книжката в раницата си.

— И аз имам нещо за теб. — Извади кутийка и я остави да лежи в сгъвката на дланта му.

Взех кутийката и бавно я отворих. Върху квадратче от червено кадифе лежеше сребърен медальон с дълга верижка. А когато го огледах по-внимателно, видях, че във висулката беше гравирано короганско цвете; сребърно меванско украшение, което човек да носи до сърцето си. Усмихнах се, докато проследявах с палец изящното гравирано изображение.