Колекционерът на татуировки [bg]

Пам обаче явно не беше на това мнение. Тя заяви рязко:

— Няма значение, вече е решено. — Изведнъж си придаде безгрижен вид, макар че очевидно преиграваше. — Заминаваме за година. Максимум две.

Сега пък две!

— Пам… — започна Сакс, — не знам какво да кажа.

„Не, знаеш — помисли си. — Кажи го.“

Като полицай тя нищо не премълчаваше. Като сестра — също. И като сурогатна майка — или каквато друга роля играеше в живота на момичето.

— Юмручно време, Пам.

Момичето знаеше този израз от бащата на Сакс. Присви очи и погледна полицайката едновременно предпазливо и сурово.

— Цяла година на път с човек, когото не познаваш истински — изтъкна Сакс, като се стремеше да не звучи много строго.

Девойката обаче реагира, сякаш тя бе отворила прозореца и бе пуснала в стаята да нахлуе леденият вятър отвън.

— Ние се познаваме! Това искам да ти кажа. Не ме ли чу?

— Имам предвид истински да се познавате. За това са нужни години.

— Ние сме създадени един за друг. Толкова е просто.

— Срещала ли си се с техните?

— Говорила съм с майка му. Много е мила.

— Говорила си?

— Да — сопна се момичето. — Говорила съм. И баща му знае всичко за мен.

— Но не си се срещала с него, така ли?

— Става дума за нас със Сет — хладно отговори Пам. — Не за родителите му. И този кръстосан разпит ме вбесява.

— Пам. — Сакс се приведе напред и посегна към ръката на момичето, което, разбира се, се отдръпна. — Пам, разказала ли си му за това, което ти се случи?

— Да, разказах му. И то изобщо не го притеснява.

— Всичко ли? Абсолютно всичко ли му разказа?

Пам не каза нищо и сведе очи. След малко отговори уклончиво:

— Не е необходимо… Не, не съм му разказала всичко. Казах му, че майка ми беше луда и направи някои лоши неща. Той знае, че е в затвора и ще остане там до живот. И не смята, че е проблем.

„Значи сигурно е някой от «Живите мъртви»“ — помисли си Сакс.

— Каза ли му къде си израснала? Как си израснала? Каза ли му повече за това?

— Не. Но това е минало. Свършено.

— Не можеш да пренебрегваш тези неща, Пам. Той трябва да знае. Майка ти навреди много…

— И аз ли съм луда? Като майка си? Така ли мислиш за мен?

Сакс се почувства уязвена от този коментар и се опита да се пошегува:

— Стига. Ти си по-нормална от всеки политик във Вашингтон.

Усмихна се, но момичето запази сериозно изражение.

— Нищо ми няма! — заяви то, като повиши глас.

— Разбира се, че нищо ти няма! Просто съм загрижена за теб.

— Не. Искаш да кажеш, че и аз съм побъркана, че съм твърде незряла, за да вземам самостоятелни решения.

Сакс се ядоса на себе си. Отбранителната позиция не й подхождаше.