Парижка вендета [bg]

— Ти ми носиш златни кюлчета, затова и аз ще ти подаря нещо — подхвърли Каролайн и му подаде преснимано писмо в размер на една страница. — Да забелязваш нещо?

Ашби сведе очи към нечетливия почерк.

— Не забравяй, че почеркът на Наполеон е бил ужасен и Сен Дьони е преписвал всичко, излязло изпод перото му. Това е било известно на всички жители на Света Елена. Тук обаче се натъкваме на абсолютно нечетлив текст, който аз сравних с няколко писма, несъмнено написани от Сен Дьони.

Той долови палавите искрици в очите й.

— Написал го е лично Наполеон — обяви Каролайн.

— Важно ли е това?

— Без съмнение. Той е написал тези думи без намесата на Сен Дьони. Което им придава особено значение — много по-голямо, отколкото смятах доскоро.

Той продължаваше да разглежда писмото.

— Какво пише в него? Френският ми е доста по-слаб от твоя.

— Писмото е лично. Наполеон пише за горещата обич към сина си. Любопитните англичани не видели нищо нередно в него и го пуснали.

Той си позволи слаба усмивка, която миг по-късно се превърна в смях.

— Защо не обясниш за какво става въпрос, за да си гледаме и другата работа?

Тя издърпа писмото от ръцете му и го сложи на масата, взе линийката и я постави хоризонтално под един от редовете.

— Ето, виждаш ли? С линийката се вижда много ясно.

И той видя. Няколко букви бяха изписани по-високо от останалите. С мъничко, но съвсем ясно.

— Това е код — поясни Каролайн. — Англичаните на Света Елена изобщо не са го забелязали. Аз обърнах внимание на тези писма веднага след като научих, че Наполеон ги е написал собственоръчно и ги е предал на абата. Само това съдържа повдигнати букви.

— Какво означават те?

— Psaume trente.

Това той можеше да си преведе: Псалм трийсети. Но все още не разбираше значението му.

— Съвсем конкретна препратка — поясни тя и разтвори Библията, която лежеше на масата. — Наклони ухо към мене, побързай да ме избавиш. Бъди ми каменна твърдина, дом за прибежище, за да ме спасиш. Защото Ти си моя каменна планина и моя отрада; заради Твоето име води ме и ме оправяй. — Вдигна очи от текста. — Това отговаря съвсем точно на заточението на Наполеон. Слушай по-нататък. — Изнури се от скръб животът ми, и годините ми — от въздишки; от моите грехове изнемощя силата ми, и костите ми изсъхнаха. От всичките ми врагове станах за укор дори пред моите съседи и плашило за моите познати; които ме видят на улицата, бягат от мене. Забравен съм в сърцата като мъртъв.

— Жалбата на един победен човек — отбеляза Ашби.

— Когато е писал това писмо, той е съзнавал, че краят е близо.

Очите му се прехвърлиха на копието от завещанието, което лежеше на масата.

— Значи той оставил книгите на Сен Дьони със заръката да ги пази, докато синът му навърши шестнайсет. После изрично споменал една от тях и изпратил кодирано писмо, в което се самосъжалява.