Сентръл Парк [bg]

Напуснаха Манхатън в 14 часа, пътуваха почти два часа, преминаха голяма част от Кънектикът: първо по междущатското шосе 95, след това по 91, което се изкачваше на север. Движението беше не особено интензивно, магистралата — слънчева, заобиколена ту от ели, ту от гинко, от брястове и от бели дъбове.

Заети с мислите си, те почти не разговаряха по пътя. Габриел си представи за момент, че е младеж от шейсетте години на XX век, горд с мустанга си, който води гаджето си да види последния филм на Стив Маккуин, слуша музиката на Рой Орбисън51 и на Евърли Брадърс52 и се бои да не получи призовка, която да го изпрати във Виетнам.

Той обърна глава към Алис. Със студено и отнесено изражение, тя беше потънала в размисъл, но държеше в ръка джиесема си и очакваше обаждане. С брезентовата си дреха, с ясното си лице, с издължените си скули и с обтегнатите назад коси тя излъчваше дива, почти войнствена красота. Беше очевидно: Алис Шефер отиваше на война. Но зад строгостта на чертите й на пресекулки се долавяше съществуването на друга жена, по-нежна и по-миролюбива.

Той се запита каква ли е била тя преди. Преди трагедията. Усмихната, спокойна, щастлива? Би ли могъл да се влюби в подобна жена, ако я беше срещнал по улиците на Париж? Щеше ли да я спре? Да я погледне? Мислено си представи сцената, изпитваше удоволствие това бълнуване да продължи дълго.

По радиото английската пънкгрупа „Клаш“, ирландската рокгрупа „Ю Ту“ и рапърът Еминем замениха Отис Рединг. Омаята се разпръсна. Сбогом на 60-те години и на романтичните отклонения. Завръщане към реалността.

Габриел премигна и свали козирката, за да се предпази от светлината.

Отново погледна в огледалцето, за да се порадва на Алис, която оправяше кока си.

— Трябва да гледате пътя си, Кийн.

— Искам да ми обясните нещо…

Не довърши изречението. Тя засече погледа му в огледалото.

— Как така сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са от Вон?

Тя ядосано присви рамене.

— Казах ви, че само предполагам. Не съм убедена.

— Не се подигравайте с мен: след като всички следи водят натам, вие нито за миг не повярвахте, че Ерик Вон се намира в Съединените щати. Разпитвал съм в продължение на хиляди часове различни хора. Усещам, когато някой ме лъже, а вие правите точно това в момента.

Тя вяло се възпротиви.

— Нищо не ви позволява да…

— Напомням ви, че съм единственият полицай, на когото е възложено да разследва този случай! — прекъсна я той и повиши глас. — Бях почтен с вас, споделих цялата си информация, макар нищо да не ме принуждаваше.

Тя въздъхна. Той продължи:

— Помолихте ме да работим в екип и да убедя началниците си да ви включат в разследването. Отлично, приемам, независимо че това може да повлияе на решителността на действията ми. Но, щом сме партньори, да си казваме всичко, окей?

Тя кимна. Обичаше да се говори по такъв начин.

— Та отново ви задавам въпроса, Алис: защо сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са на Вон?