Сентръл Парк [bg]

— Не знам…

— Помниш ли, когато гепих хлапето ти, докато работих в Бригадата за борба с наркотиците? Ти беше много доволен, че го измъкнах от пандиза. Да ти напомня ли колко дрога имаше в него?

— По дяволите, оттогава минаха десет години, Шефер! Да не искаш да съм ти задължен до гроб?

— Мисля, че е редно. Благодарността е доживотна: така е като човек има деца, нали? Добре, ще си запишеш ли номера?

Марешал въздъхна примирено.

— Щом получиш филма, изпрати ми го на личния имейл, окей? И не се бави: трябва да го имам още тази вечер.

Доволна от постигнатото, Алис затвори телефона и отговори на въпросителния поглед на Габриел, като му разказа разговора си. Агентът на ФБР поиска да запали нова цигара, но пакетът вече беше празен.

— Все така ли няма вести от баща ви?

Алис поклати глава. Габриел настоя:

— Той държи ключа от загадката. Ако ви е казал истината и наистина е убил Вон, грешим за самоличността на престъпника.

— Нямаше да се сетя…

Габриел смачка пакета цигари в пепелника.

— Не мога да си обясня какъв интерес може да е имал да ви лъже?

Алис сви рамене.

— Може би е искал да ми помогне да обърна страницата след нещастието.

Той се усъмни.

— И да измисли цялата история ли?

— Очевидно не сте наясно с характера на баща ми.

— Естествено, че не.

Тя се загледа през прозореца в предпазните стени на магистралата, които се плъзгаха покрай тях с умопомрачителна скорост, създавайки коридор от стомана и бетон.

— И той си има недостатъците — обясни тя. — Тъй като ме познава добре, е очаквал, че ще бъда готова на всичко, за да отмъстя и да убия Вон със собствените си ръце. Не е невъзможно да се е опитал да ме предпази от подобна глупост.

— Все пак не бихте ли пробвали пак да се свържете с него?

— Няма смисъл; ако беше получил съобщението ми, щеше да се обади.

— Хайде, последно позвъняване и ви оставям на спокойствие — рече той усмихнато.

Ядосана, Алис включи телефона на високоговорител и отново набра номера.