Сентръл Парк [bg]

— Може би — склони той и обърна глава настрани.

Телефонът на младата жена звънна в джоба на дрехата й.

Тя погледна екрана, на който се изписа номерът на Сеймур. Поколеба се. Заслушана в разкритията на Кийн, не искаше да поема риска да прекъсва твърденията му.

— Трябва да отговорите — констатира Габриел.

— Какво ви влиза в работата?

— Обажда се приятелят ви, полицай, нали? Не сте ли любопитна да разберете чий са отпечатъците върху спринцовката?

Тя се подчини.

— Ало.

— Аз съм, Алис — отговори Сеймур с измъчена нотка в гласа.

— Провери ли отпечатъка в картотеката?

— Къде го намери, Алис?

— На една спринцовка. По-късно ще ти обясня. Успя ли, да или не?

— Да, има резултат, но попаднахме на най-лошото.

— Защо?

— Имаме неопровержими доказателства, че отпечатъкът принадлежи на…

— На кого, дявол да го вземе?

— На Ерик Вон… — отговори той колебливо.

— Ерик Вон ли?

Информацията изненада жестоко Алис, подейства й като силно кроше.

— Да, човекът, който се опита да те убие и…

— Знам кой е Ерик Вон, мамка му!

Тя затвори очи, зави й се свят, но някаква вътрешна сила й попречи да се предаде.

— Не е възможно, Сеймур — рече със спокоен глас.

От другата страна на линията се чу въздишка.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но десет пъти проверихме резултата. Има повече от трийсет съвпадения. Сега вече ще бъда принуден да предупредя Тайландие.

— Моля те, остави ми още няколко часа.

— Невъзможно, Алис. Всичко, което се отнася до Вон е като ходене по тънък лед. Ти вече веднъж ни вкара в безумието с тази история.

— Не е много деликатно да ми го напомняш.

Тя погледна стария рекламен часовник „Пепси-кола“ зад бара.

13:15 ч. нюйоркско време.

— В Париж е 19:15, нали? Изчакай ме до полунощ.

Мълчание.

— Моля те!

— Не е разумно…

— И се опитай да научиш още нещо за отпечатъка. Убедена съм, че не е на Вон.

Отново въздишка.

— А аз съм сигурен, че Вон е в Ню Йорк. Че те търси и е решил да те убие.