![Сентръл Парк [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/2/sentrl-park-bg-download.jpg)
Сентръл Парк [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-541-6
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сентръл Парк [bg]». Краткое содержание книги:
Баща ми идва да ме види всеки ден. Най-често — вечер; остава при мен, докато заспя. Само той ме разбира малко от малко и не ме съди. Единствен ме защитава, тъй като вероятно на мое място би действал по същия начин: зависим от адреналина, също би поел всички рискове, би тръгнал сам, с оръжие в ръка и с изправено чело.
— Минах да видя майка ти в хотела — казва ми и отваря кожена чанта. — Тя ми повери нещо, за което я молех отдавна.
Вади от чантата си подвързан овехтял албум и ми го подава. Правя усилие, за да се повдигна, светвам лампата над леглото си и обръщам страниците, отделени с прозрачна хартия.
Албумът е от 1975, годината на моето раждане. Върху картонените страници снимките са закрепени с лепенки, а под тях има обяснения с мастило, които са се запазили.
Първите фотографии са от пролетта на 1975. Откривам на тях майка си бременна в шестия месец. Бях забравила колко приличам на нея. Бях забравила и колко са се обичали родителите ми в началото. Разгръщам албума и в пожълтелите фотоси оживява цяла една епоха. Припомням си малкото студио, където те живееха тогава, на улица „Деламбр“ в Монпарнас. Предизвикващите халюцинации оранжеви тапети в салона, където е разположен яйцевиден фотьойл; квадратните етажерки, на които са наредени плочите 33 оборота на Боб Дилън, на Джими Хендрикс и на Жорж Брасенс, бакелитовият телефон, постерът на отбора „Сен Етиен“ от златните му години.
На всяка от снимките баща ми и майка ми са широко усмихнати и видимо предвкусват щастието, че скоро ще бъдат родители. Запазили са всичко, всеки спомен за голямото събитие: анализа на кръвта преди раждането ми, първата ехография, идеите за това как да се казвам, записани на стенен бележник със спирала: Ема или Алис за момиче, Жулиен или Александър за момче.
Обръщам нова страница и вълнението задавя гърлото ми. Денят на раждането ми. Едно кърмаче, което плаче в ръцете на баща си. Под снимката откривам почерка на майка си:
„12 юли 1975 г.: ето я нашата малка Алис! Тя е толкова добра, колкото са майка й и баща й!“
На следващата страница откривам гривната, която са ми закачили в родилното, както и друга снимка, направена няколко часа по-късно. Този път „малката Алис“ спи спокойно в люлката си, заобиколена от своите родители, които имат черни кръгове под очите, но погледите им блестят. И пак — почеркът на майка ми:
„Нов живот ни връхлита. Нови чувства разтърсват битието ни. Станахме родители.“
Горчиви сълзи се ронят по бузите ми, тъй като се докосвам до емоции, които никога няма да изпитам.
— Защо ми показваш всичко това, по дяволите? — казвам и хвърлям албума на леглото.
Установявам, че този път очите на баща ми се овлажняват.
— Когато майка ти роди, аз те изкъпах за първи път и ти подадох първия биберон — доверява ми той. — Това беше най-вълнуващият момент в живота ми. През този ден, щом те взех в обятията си, ти обещах нещо.
Той спира за миг, тъй като гласът му пресеква от вълнение.
— Какво си ми обещал? — питам.
— Че докато съм жив, няма да позволя никому да ти стори зло. Ще те защитавам каквото и да се случи и каквито и да са последствията.
Преглъщам.
— Нали виждаш, че човек не трябва да обещава такива неща, защото не може да ги изпълни.
Той въздиша и разтърква слепоочията си, за да избърше сълзите, които не е в състояние да спре, след това вади от чантата картонена папка.
— Направих, каквото можах. Направих, каквото трябваше да сторя — обяснява ми той и ми подава папката.
Преди да я отворя, го поглеждам въпросително. Тогава той обявява:
— Намерих го, Алис.
— За кого говориш?
— Намерих Ерик Вон.
Оставам зяпнала. Слисана. Мозъкът ми отказва да възприеме това, което чувам. Моля го да повтори.
— Намерих Ерик Вон. Той вече никому няма да причини зло. Ледена вълна ме парализира. Няколко секунди се гледаме мълчаливо.
— Не е възможно! Откакто се е развихрил, половината ченгета на Франция са по петите му. Какво чудо стори, та го откри?
— Няма значение, важното е, че успях.
Изнервям се.
— Но ти си снет от длъжност, вече не си полицай. Нямаш екип, нямаш…
— Запазих контактите си — обяснява, без да ме изпуска от поглед. — Момчета, които ми дължат услуги. Хора, които познават други хора, и които на свой ред познават трети. Знаеш как стават тези работи.