Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Абатът премина през двора почти пипнешком до постройката за гости, тъй като повечето прозорци вече бяха тъмни. Не светеха и прозорците на кралските покои. Това време, обаче, Поета използуваше за почивка и сигурно беше вътре.

Като влезе в къщата, абатът напипа вратата в дясно и почука. Отговор не последва, само някъде отвътре се донесе слаб блеещ звук. Почука отново, побутна вратата и тя се отвори.

Слабата светлина на тлеещите въглени разсейваше тъмнината. Усещаше се някаква миризма на развалена храна.

— Поете?!

Отново слабо блеене, но този път по-близо. Абатът запали от огъня една треска и се огледа. В стаята цареше безпорядък, от който потръпна. Там нямаше никого. Пренесе огъня в лампата и тръгна да изследва другите стаи. Сигурно щеше да се наложи да се изстържат и да се опушат добре преди да настанят в тях дон Тадео. Може би трябваше да се пречистят и с молитви. Дом Пауло се надяваше да застави Поета-Ей, ти! да изчисти, но все пак знаеше, че шансовете за това са твърде малки.

Във втората стая абатът изведнъж почувствува, че някой го гледа. Бавно се огледа и забеляза самотно кръгло око, което се взираше в него от стоящата на полицата кана за вода. Дом Пауло приятелски му кимна и продължи нататък.

В третата стая намери една коза, която до сега не беше виждал.

Козата стоеше на капака на висок сандък и ядеше ряпа. Главата й беше съвсем плешива и на светлината на лампата изглеждаше ярко синя. Явно, това беше урод по рождение.

— Поете?! — рязко извика абатът като гледаше козата и подръпваше кръста на врата си.

— Тук съм — дочу се сънен глас от четвъртата стая.

Дом Пауло въздъхна с облекчение. Отвратителното привидение продължаваше да дъвче ряпата.

Поета лежеше на леглото по диагонал, а на една ръка разстояние от него имаше бутилка с вино. Единственото му здраво око святкаше възбудено на светлината на лампата.

— Заспал съм — обясни той и поправи черната превръзка на окото си, а с другата ръка се пресегна за бутилката.

— Тогава се събуди. Веднага ще се махнеш от тук, още тази вечер. И си обери партушините, за да се прочисти въздуха в стаята. Ще спиш в килията на конярите, под стълбището, където всъщност ти е мястото. Утре сутринта ще се върнеш тук, за да изчистиш всичко.

Поета изведнъж стана бяло-син. Плъзна ръката си под одеалото, извади я свита в юмрук и се загледа в нея.

— Кой е използувал преди мен това жилище? — попита той.

— Монсеньор Лонжи. Защо?

— Просто ми е интересно кой е донесъл тук тези дървеници.

Поета разтвори ръката си, смачка нещо и го изтърси настрана.

— Нека ги опита дон Тадео. Аз ще преживея и без тях. Ако остана тук, жив ще ме изядат. И без друго, отдавна се канех да се махна. А сега, когато сте решили да ми върнете старата килия, ще бъда щастлив…