Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Брат Армбрустер, който в момента беше библиотекар и ректор на „Книга на Паметта“, наблюдаваше всичко това мрачно от една далечна ниша между рафтовете. Дом Пауло се стараеше да не среща изпълнения му с укор поглед.

Брат Корнхауер се приближи до своя абат с широка, ентусиазирана усмивка.

— Е, отче абате, скоро ще получим светлина, каквато още никой от сега живеещите не е виждал.

— Казано не без излишна гордост, брате — отбеляза дом Пауло.

— Излишна гордост ли, домине? Когато искаме да използуваме за добро това, което сме научили?

— Имах предвид бързането и суматохата по пускането на това съоръжение, за да направите впечатление на някакъв учен, който ще пристигне тук. Но това няма значение. Дай да погледнем твоето инженерно чудо.

Те се приближиха до машината. Тя не напомняше на абата нищо познато. Сякаш някакъв палач-изобретател беше построил хитроумна установка за измъчване на затворници. Оста, която служеше и като вал, се свързваше чрез зъбни колела и ремъци с някаква кръстачка. Четири колела от каруца бяха окачени на оси на няколко дюйма едно от друго. На дебелите им метални обръчи бяха прикачени „птичи гнезда“ от медна тел, която беше изтеглена от монети в ковачницата на Санли-Бувитс. Дом Пауло отбеляза, че колелата можеха да се въртят свободно, тъй като бяха прикачени на известно разстояние над земната повърхност. И неподвижните метални детайли срещу колелата, които навярно бяха спирачки, също не се докосваха до тях. Те бяха омотани целите с тел. Корнхауер ги нарече „полярни макари“. През цялото време на огледа дом Пауло важно кимаше с глава.

— Това ще бъде най-значимото постижение в областта на физиката, направено в нашето абатство от времето, когато построихме печатната машина — рискува да предположи Корнхауер не без известна гордост.

— А ще проработи ли? — поинтересува се дом Пауло.

— Готов съм да заложа за това един месец допълнителна домашна работа, господарю мой.

„Вече си заложил много повече“, помисли си абатът, но не каза нищо.

— Откъде ще се получи светлината? — попита той след малко, след като огледа още по-добре странното съоръжение.

Монахът се разсмя.

— О, за това имаме специална лампа. Това, което виждате тук, е само „динамомашината“. Тя ще изработи електрическия ток, който ще запали лампата.

Дом Пауло с тъга наблюдаваше площта, заета от „динамомашината“.

— Този ток — промърмори той — сигурно не може да се получи от овча мазнина?

— Не, не… Електрическият ток, това е… Ще ми разрешите ли да ви обясня?

— По-добре недей. Естествените науки не са в моята област. Оставям ги за твоята по-млада глава.