Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Прочети ми го отново — обърна се внезапно той към монаха, застанал спокойно недалеч от него.

— Кое, домине? — качулката на монаха се наклони към абата.

— Знаеш кое.

— Да, господарю мой.

Монахът дълго рови в единия от ръкавите на расото си, докато намери това, което търсеше. Към свитъка беше прикрепено етикетче: Subimmunitate apostolica hos suppositum est. Quisquis nuntium molestare audeat, ipso facto excommunicetur.

Det: R’dissimo Domno Paulo de Pesos, AOL, Abbat35, (Манастира на братята лейбовицианци, близо до селището Санли-Бувитс в Юго-Западната пустиня, империя Денвър), cui saluten dicit: Marcus Appollo. Papatiae Apocrisarius Texarkanae.36

— Да, точно това. Прочети ми го — каза нетърпеливо абатът.

— Accedite ed eum…37

След като прочете този израз монахът прекъсна и благослови текста, така както се правеше с храната. Този малък ритуал, останал от тъмното хилядолетие, в което братята от ордена на Лейбовиц имаха нелеката задача да съхранят културата, грамотността и знанията на човечеството, се изпълняваше и сега.

След благословията монахът разгърна свитъка срещу слънцето и зачете:

— Jterum oportetapponere tibi crucemferendam, amice…38

Четеше напевно, като наблягаше на съществените думи в гората от цветисти фрази. Абатът слушаше, загледан в лешоядите, които кръжаха над възвишението на Последното убежище.

— „… Отново се налага ти да понесеш кръста, стари приятелю мой и пастире на късогледи книжни червеи — монотонно изговаряше четецът — но вероятно този път това бреме ще има вкуса на триумфа. Оказва се, че в края на краищата Шеба все пак тръгва към Соломон, макар и да не е изключено обвинение към него в шарлатанство.

С настоящето те известявам, че дон Тадео Пфадентрот, доктор по естествени науки, най-мъдър от мъдрите, най-учен сред учените, светлокос, извънбрачен син на един княз и божи дар на «пробуждащото поколение», реши най-после да те навести, след като изгуби всяка надежда да пренесе вашата «Книга на Паметта» в нашето прекрасно кралство. Ще пристигне при вас на Успение, ако не срещне по пътя си разбойници. Ще дойде със своите съмнения и с малък конен отряд, следствие от благосклонността на Ханеган Втори, чиято едра фигура ме плаши и сега, когато аз, мърморейки и мръщейки се, пиша тези редове, които ми заповяда да напиша негово величество и с които ми предложи да ти представя неговия родственик, дона, с надеждата, че ти ще го почиташ, както се полага. И тъй като секретарят на негово величество е болен, то аз ще ти напиша за всичко честно и безпристрастно.

Най-напред ми позволи да те предпазя от този дон Тадео. Дръж се с него учтиво, но не му се доверявай. Той е блестящ учен, но светски. Изглежда е антиклерикал или поне се отнася отрицателно към манастирите. След раждането му, довело до известно объркване в двора, той е бил изпратен в манастир на бенедиктинците и… Не, по-добре за това разпитай куриера…“