Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Мислите ли, че лешоядите вече са изкълвали стария Елеазар? — дочу се тих глас близо до него.

Дом Пауло се обърна. Гласът принадлежеше на отец Голт, неговия заместник и най-вероятен приемник. Той прехвърляше в ръце броеницата си и сякаш беше смутен, че е нарушил уединението на абата.

— Елеазар? Имаш предвид Бениамин? Чул ли си скоро нещо ново за него?

— О, не, отче абате! — Голт се разсмя насила. — Стори ми се, че гледате към онези възвишения и си помислих, че се безпокоите за стария евреин. — Той кимна с глава към силуета на планината и добави: — Там нагоре се издига струйка дим и аз предполагам, че той е все още жив.

— Ние не трябва да предполагаме — рязко каза дом Пауло. — Аз възнамерявам да отида там и да го навестя.

— Вие така се разгорещихте, сякаш тръгвате веднага — усмихна се Голт.

— След ден или два.

— Бъдете внимателен. Казват, че хвърлял камъни към всеки, който се приближи.

— Не съм го виждал от пет години — призна абатът — и се срамувам от това. Той е толкова самотен. Трябва да отида при него.

— Ако е толкова самотен, тогава защо живее като отшелник?

— За да избегне самотата в този млад свят.

— Това, вероятно, е негово лично усещане, домине — разсмя се младият свещеник. — Аз, например, съвсем не усещам такова нещо.

— Ще го усетиш, когато станеш на толкова години, колкото съм аз или той.

— Не се надявам да доживея до такава възраст. А Бениамин казва, че бил на няколко хиляди години.

Абатът се усмихна замислено.

— Знаеш ли, аз не съм в състояние да оспоря това. За първи път го видях, когато станах послушник преди петдесет години и съм готов да се закълна, че и тогава изглеждаше толкова стар, като сега. Трябва да е доста над стоте.

— На три хиляди двеста и девет, както казва самият той. А понякога и на повече. И аз мисля, че той искрено вярва в това. Любопитна лудост.

— Не съм уверен, че е луд, отче. Просто малко отклонение от здравия смисъл. А какво искаше да ми кажеш преди малко?

— Има три малки въпроса. Първо — защо сте заповядали Поетът да освободи жилището за кралски гости? Заради пристигането на дон Тадео ли? Той ще остане само няколко дни, а поетът вече пусна корени.

— Аз ще се оправя с Поета-Ей, ти! Друго какво има?

— Вечерната служба. Ще я отслужите ли вие?

— Не, аз няма да бъда на вечерната служба. Ще я отслужиш ти. Друго?

— Скарване в избените помещения… заради експеримента на брат Корнхауер.

— Кой и защо?

— Е, всъщност, заради глупост. Брат Армбрустер изобразява поза vespero mundi expectando39, докато брат Корнхауер се представя за утринна песен на златния век. Корнхауер разместил нещо, за да направи място за оборудването си в стаята. Армбрустер крещи: „Проклятие!“, брат Корнхауер крещи „Прогрес!“ и, кипящи от гняв, те се явиха при мен, за да разреша спора им. Поскарах им се, че не са успели да сдържат страстите си и двамата тръгнаха кротки като агънца. След шест часа подът на библиотеката отново трепереше от необуздания рев на брат Армбрустер: „Проклятие!“ Бих могъл да укротя и този взрив, но изглежда за тях въпросът е жизнено важен.