Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Нимю куцукаше пред мен. Знаех, че изпитваше болка, но тя не се оплакваше. Понякога мълчаливо плачеше, а Люнет с нищо не можеше да я успокои. Люнет беше слабо, тъмнокосо девойче. С Нимю не само бяха на една възраст, но и много си приличаха. Люнет обаче нямаше познанията на Нимю, нито нейния възвишен дух. За Нимю потокът беше обиталище на водни духове, а за Люнет само добро място за пране. След малко Люнет изостана и тръгна редом с мен.
— Какво ще стане с нас сега, Дерфел? — попита тя.
— Не знам.
— Мерлин дали ще се появи?
— Надявам се — казах аз — или може би Артър ще дойде. Казах го пламенно, но не вярвах в тази надежда, защото трябваше да се случи чудо. Вместо това ние сякаш бяхме в клопката на някакъв кошмар, който сънувахме с отворени очи. След като вървяхме няколко часа, трябваше да излезем от гората и да прекосим един поток, който се виеше сред пасища, изпъстрени с цветя. И тогава видяхме стълбовете дим, които се издигаха на хоризонта далеч на изток. Никой не можеше да каже дали това бяха палежи, предизвикани от силурците или бяха огньове, запалени от саксите, които се възползваха от нашата слабост.
На около четиристотин метра източно от нас от гората изскочи сърна.
— Легни! — изсъска ловецът и ние всички потънахме във високата трева. Рала насила завря гръдта си в устата на Мордред, за да го накара да мълчи, в отговор той така силно я ухапа, че по китката й потече алена струйка кръв, но и той, и тя не издадоха нито звук. Тогава конникът, който беше подплашил сърната, се показа от гората. Той беше толкова близо до нас, че виждах лисичата глава върху кръглия му щит. Силурецът, който носеше дълго копие и рог, дълго гледа към нас и след това наду ловния рог. Изплашихме се, че този сигнал означаваше, че той ни беше видял и че скоро щеше да се появи цялата група силурски конници. Но мъжът обърна коня си обратно към гората и ние предположихме, че сигналът означаваше точно обратното. Някъде далеч прозвуча друг рог и настъпи тишина.
Почакахме няколко дълги минути. Пчелите бръмчеха над цветята край потока. Всички бяхме вперили поглед в края на гората. Страхът ни беше напразен — там не се появи никой друг. Нашият водач шепнешком ни заповяда да лазим надолу към потока, да го прекосим и след това с пълзене да се доберем до дърветата на отсрещния бряг.
Беше едно дълго и трудно пълзене, особено за Моргана с нейния извит ляв крак, но поне всички можахме да утолим жаждата си, когато цопнахме във водата. Тръгнахме през отсрещната гора с подгизнали дрехи, но и с надеждата, че бяхме оставили нашите врагове зад гърба си. Враговете може би, но не и проблемите си, уви.
— Дали ще ни превърнат в роби? — попита ме Люнет. Както повечето от нас Люнет беше дошла в Думнония като пленница и само намесата на Мерлин я беше спасила от робската участ. Сега тя се страхуваше, че след като бе загубила покровителството на Мерлин, бе обречена.
— Не мисля — казах аз. — Обаче ако Гундлеус или саксите ни хванат, теб сигурно ще те превърнат в робиня, но мен вероятно ще ме убият.
Почувствах се много смел, когато се чух да казвам това.
Люнет ме хвана под ръка за утеха. Бях поласкан от този жест. Тя беше хубаво момиче и до този ден се беше отнасяла с пренебрежение към мен, предпочиташе компанията на грубите момчета от рибарското село в Инис Уидрин.
— Искам Мерлин да се върне — каза тя. — Не искам да напускам Хълма.
— Там вече нищо не е останало — казах аз. — Ще трябва да си намерим друго място за живеене или да се върнем на Хълма и да построим всичко отначало, ако можем. — Тогава си помислих, че това можеше да стане само ако Думнония оцелее. А може би кралството умираше точно в този следобед, опушен от стълбовете дим на хоризонта. Чудех се как съм могъл да бъда толкова сляп и да не предвидя ужасите, които щяха да последват смъртта на Утър. Кралствата имат нужда от кралете, без тях те са просто земя без господар, която привлича завоеватели.
По-късно трябваше да прекосим още един поток, този път по-широк, почти река. Водата стигна до гърдите ми. Когато излязох на отсрещния бряг, подсуших меча на Хюел колкото можах. Той имаше чудесно острие, изработено от прочутите ковачи на Гуент, украсено с извивки и преплетени кръгове. То беше съвсем право и когато протегнех ръка и докоснех с пръсти върха на меча краят на острието достигаше до врата ми. Предпазителят на ръката беше направен от дебело парче желязо, което от двете страни завършваше с красиво оформени топки. Дръжката беше от ябълково дърво. Тя беше здраво занитена към острието и след това бе омотана с дълги тънки кожени ленти, намазани с масло, за да станат гладки като кожата на новородено дете. Дръжката завършваше с топка, покрита със сребърна нишка. Тази нишка все се размотаваше, докато накрая аз я размотах и направих от нея нещо подобно на гривна, която дадох на Люнет.