Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)

„Виждането“ ми беше станало фикс-идея и аз си бях наумил отново да използвам неговата халюциногенна смес за пушене. Беше ужасно трудно да взема това решение, затова исках все пак още малко да обсъдя въпроса.

— Искам да се науча да виждам, дон Хуан — казах аз направо. — Но наистина не искам да вземам нищо. Не искам да пуша твоята смес. Мислиш ли, че има някакъв шанс да се науча да виждам без нея.

Той седна, взря се в мен за миг, после пак легна.

— Не! — каза той. — Ще трябва да използваш дима.

— Но ти каза, че съм бил пред прага на виждането с дон Хенаро.

— Искам да кажа, че нещо в теб блестеше, сякаш ти наистина осъзнаваш делата на Хенаро, но ти просто гледаше. Очевидно в теб има нещо, което наподобява виждане, но не е това. Ти си запушен и само димът може да ти помогне.

— Защо, човек трябва да пуши? Защо не може просто да се научи да вижда сам? Имам много горещо желание. То не е ли достатъчно?

— Не, не е достатъчно. Виждането не е толкова просто и само димът може да ти даде необходимата бързина да съзреш този мимолетен свят. Иначе само ще гледаш.

— Какво разбираш под мимолетен свят?

— Когато виждаш, светът не е това, което сега смяташ, че е. Той е по-скоро един мимолетен свят, който се движи и променя. Навярно човек може да се научи сам да разбира този мимолетен свят, но това няма да доведе до нищо добро, защото тялото залинява от стреса. С дима обаче човек никога не страда от изтощение. Димът дава необходимата бързина да се улови мимолетното движение на света и в същото време пази непокътнати тялото и неговата сила.

— Добре! — казах аз драматично. — Повече не искам да стрелям около мишената. Ще пуша.

Той се засмя на театралната ми проява.

— Зарежи тая работа — каза той. — Ти винаги се хващаш не за каквото трябва. Сега мислиш, че просто решението димът да те води, ще те накара да виждаш. Много по-сложно е. Винаги всичко е много по-сложно.

За момент той стана сериозен.

— Аз съм много внимателен с теб и действията ми са обмислени — каза той, — защото желанието на Мескалито е ти да разбереш моето знание. Знам обаче, че няма да имам време да те науча на всичко, което искам. Ще имам време само да те поставя на пътя и ще се надявам, че ще търсиш по същия начин, по който търсих аз. Трябва да призная, че ти си по-мързелив и по-упорит от мене. Но ти имаш други възгледи и посоката, която ще вземе твоя живот, е нещо, което не мога да предвидя. Преднамереният тон на гласа му, нещо в позата му, извикаха у мен едно старо чувство, една смесица от страх, самота и очакване.

— Скоро ще узнаем къде си — каза той загадъчно.

Нищо повече не каза. След малко излезе от къщата. Последвах го и застанах пред него, незнаейки дали да седна, или да разтоваря няколкото пакета, които му бях донесъл.