Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
Ханджият се задоволи да отговори с една вежлива, красноречива усмивка, която искаше да каже: „Намерила баба щипано, ами иска и хапано.“
Стремски забележи, че в тая стая имаше едно нещо хубаво: през счупеното стъкло, над вехтите покриви, се виждаше един връх от Стара планина.
— Планината ли гледате, господине? Това е Ком! — обясни му ханджият и отиде да донесе вещите.
Първата му грижа беше, като му донесоха всичко, да измъкне из денкчето си една постелка и да закрие сламеника и изскокналата му утроба. Па легна малко да си почине от костоломното друсане на колата.
Едвам стори това, на вратата се подаде един човек, същият оня, който го поздрави одеве и влезе свойски в стаята.
— Добре дошли, господине! — извика гостът и приближи, та подаде ръка на постаналия Стремски и се назова с едно име, което той не чу добре.
Стремски изгледа доста очуден госта: той беше човек не стар, но съвсем космат: черната му брада, завоевала съвсем бузите, и почти над самите вежди израсла коса, рошава като брадата, закриваха цялото му лице, из което между две дълбоки пулести очи изпъкваше грамаден грапав нос. Той беше облечен дрипавичко.
— Какво желаете? — попита Стремски.
Големият нос се ухили дружески.
— Желаем да заведем знакомство, приятно ни е с благороден путешествовател… Защото, извинете за виражение и сожаление, в нашия глупав город рядко може образован човек да има подобно отлично благовстречие…
Стремски слушаше очуден.
— Драго ми е, господине: вие сте русин?
— Не, аз съм настоящи българорождений, из Бесарабията, само съм участвувал в Сърбия… Сега должност адвоката имаме тука. Заселен съм и женат.
Гостът се усмихна умно, пофана брадата, па попита:
— Позволете, за някъде пътешествувате?
— За София.
— Приятен город. А отде?
— От Лом.
На Стремски се не хортуваше.
— Значит, минали сте през Кутловица и сте чули за приключение?
— Да, едно убийство. Турчин убиха.
— Да, един турчин, здешний и велик злодей български. Правдолюбието небесно го наказа. А уловиха ли убиеца? — каза гостът, като се опули.
— Да.
— Знам. Жалко, но в судо аз ще докажа, че е невинен в убийство. Аз приемлям да му съм защитник, даром, тъй, от народна гордост. Защото възродителната България… всеки е длъжен да я ползува…
— Да, да… — избъбла Стремски, комуто страшно се искаше да се изкиска.
Адвокатът стана.
— Благодарим за приятно уведомление и за отличен прием. Сбогом.
И той, като се поклони много учтиво, излезе.
Стремски скокна и заключи вратата.
Той щеше да се смее. Но само устната му мръдна веднъж и той каза: — Какъв идиот!
Па се изтегна пак, с очи обърнати към счупения прозорец, през който се виждаше планинския връх.
II. Ударът
Както видяхме, Стремски бега из Русе ненадейно. Той си даде оставката под предлог на домашни причини, губернаторът не се съгласяваше да го пусне и му даде само едномесечен отпуск. След като бега из Русе, Стремски бега и из България; тя беше много близка за скръбта му. Той отиде в Пеща. Там, в чужда земя, под чуждо небе, при чужди хора, обиколен с хиляди нови впечатления, той мислеше да се разсее, да позабрави — погълнат в развлеченията и шума на големия маджарски град. Петнайсет деня престоя там, но вместо разтуха той намери по-голяма мъка: сам, непознат, той се озова в един вид самотия, населена с неговата скръб, която го диреше навред, която не можеше да отпъди. Той нямаше тук никоя близка душа, да подели чувства, да потърси утеха в излияние. Пеща му стана несносна и той тръгна назад към България, за да иде в Бяла черква. Чинеше му се, че отечеството пак ще бъде по-милостиво, че то по е способно да му даде облекчението, което жадуваше болната му душа. По тоя начин той днес достигна до Бреговец, дето реши да пренощува, за да си отпочине.
Лицето на Стремски беше силно измахнато и побледняло. Страшният удар, който го връхлетя тъй нечакано в минута извънредна, се отрази на цялото му същество. Очите му хлътнали, погледът съсредоточен, разсеян, замислен; душевните мъки предаваха на чертите му страдалческо, болезнено изражение. Той приличаше на човек, който става от тежко боледуване.
Стремски изпитваше и сега неописуеми мъки. Разкъсаното му сърце пускаше кръв, охкаше от неизлечимата рана, която спомените злобно и неумолимо разравяха. Образът на вероломната девойка, жесток и пленителен, го преследваше и не му оставяше нито минута спокойна. При болежът на разбитото сърце притуряше се и лютото страдание на самолюбието, уязвено до смърт от Драгината измяна. Любовта му пренебрегната, стъпкана в кал, безмилостно унизена, но пак жива и гореща, нямаше сила да се превърне в спасителна умраза, нито — надежда за забрава… Да забрави? О, дълго това няма да бъде, и ще бъде ли? Ударът му се чинеше смъртоносен.